Рандал Гарет
Ловната хижа
— Ще се постараем да ти помогнем — обнадежди ме шефът, — но ако те хванат, не ни се сърди.
Кимнах. Старо като света: ако те заловят, ние нямаме нищо общо. Колко хора през дългите столетия на човешката история са чували тези думи — мислех си аз — и колко от тях са си задавали въпроса, който и на мен не ми излизаше от ума: защо рискувам собствената си кожа? И дали някой е намерил правилния отговор?
— Готов ли си? — шефът погледна часовника си, а аз своя. Двадесет и два и петдесет. — Ето ти пистолет.
Взех го, проверих дали е зареден.
— Предполагам, че не ще успеят да установят как е попаднал у мен, нали?
Шефът поклати глава.
— Разбира се, че ще установят, но следите няма да доведат дотук. Откъдето и да се пръкне това чудо, непременно го приписват на нас. Все пак ще бъде по-добре, ако го донесеш със себе си. Тогава никой няма да седне да рови откъде се е взел.
От думите му по гърба ми полазиха мравки. Да, той би искал да ме види жив, но при условие, че няма да оставя улики.
— Добре — широко се усмихнах аз. — Хайде да започваме.
В края на краищата не си струваше да му развалям настроението. Всички знаеха, че той не обича да изпраща подчинените си на смърт. Пъхнах пистолета в изкусно замаскирания на ръкава ми кобур.
Шефът още веднъж ме огледа от главата до петите, сетне докосна бутона за хипноконтрол. Избухна ярка светлина.
Един от махолетите на пиацата беше свободен. Седнах в кабината, набрах номера на сенатора Роули — ОР 63–911, и се облегнах на седалката.
Махолетът плавно се издигна във въздуха и пое на северозапад, но аз знаех, че скенерите трескаво работят, преравяйки банката за памет, за да намерят информация за мен.
На около миля от града машината се наклони надясно, преминавайки във вираж.
Екранът на видеофона светна, но остана празен.
— Текуща проверка — произнесе безстрастен глас. — Разрешете да установим вашата самоличност.
Текуща! Кого искат да излъжат? Аз обаче се престорих на глупак и докоснах контролното устройство с дясната си ръка над китката. Прозвуча тихо жужене, ултразвуковите скенери опипваха танталовата пластинка, вгнездена в костта.
— Благодаря ви, мистър Гифърт. — Екранът угасна, но махолетът продължи да кръжи над земята.
Екранът отново светна — този път се появи физиономията на сенатора Роули, слаб, загорял, с живи очи.
— Гифърт! Намерили ги?
— Да, сър — късо отговорих аз.
Той доволно кимна.
— Добре! Чакам те.
Екранът потъмня, махолетът отново пое на северозапад.
Опитвах се да успокоя нервите си, но не можех да не си призная, че съм изплашен. Противникът ми беше опасен. Щом сенаторът е проникнал в компютърния център за управление на махолетите, кой знае колко надалеч се простират пипалата му!
Как е могъл да узнае на кой точно махолет ще се кача и по какъв начин се включи във видеофона ми? Въпреки всичко успя да го направи.
На няколко мили оттук се намираше Ловната хижа — вероятно най-охраняваното място на планетата.
Разбира се, знаех, че мога и да не вляза вътре. Сенаторът Роули съвсем не беше глупак. Той се доверяваше само на роботите. Правилно предполагаше, че машината може да излезе от строя, но не и да те предаде.
Вече се виждаше стената около Ловната хижа, когато махолетът започна да слиза. Физически усещах радарните лъчи и тревожно си мислех за мощните лазери, прицелени в точката на пресичането им.
А в самата Ловна хижа, по-точно в непристъпната крепост, като паяк в центъра на невидима паяжина седеше сенаторът Роули.
Махолетът кацна на покрива. Поех дълбоко въздух и излязох от кабината. Докато вървях към асансьора, многобройни роботи пазачи ме проверяваха от всички страни. Теоретично нито рентгеновите лъчи, нито ултразвукът можеха да засекат свръхтвърдата пластмаса, от която бе направен пистолетът ми на ръкава. Оставаше ми само да се надявам, че практиката ще потвърди теорията. Внезапно почувствах убождане в дясната ръка — сенаторът желаеше да се убеди, че молекулярната структура на идентификационната танталова пластинка отговаря на държавния стандарт.
Тези пластинки се поставяха от федералните институции. Съответно само те имаха анализаторите. Дори сенаторът не можеше да получи този уред на законни основания.
За всеки случай потърках ръката си. Нямах понятие как би се държал в подобни случаи Гифърт. Би могъл изобщо да не забележи убождането, но сигурно не е потрепвал от него, защото не е било нещо неочаквано.
И още един въпрос не ми излизаше от главата: дали Роули е напълно уверен в хипновнушението?
За последен път е видял Гифърт преди четири дни. Тогава е бил верен на сенатора както всеки робот — та той психологически по нищо не се е отличавал от тях. За да се премахне ефектът от психовнушението, са необходими шест седмици интензивна терапия в клинични условия. Същите резултати могат да се получат и по-бързо, но човекът се превръщаше в инвалид. Смяташе се, че е невъзможно да се премахне психовнушението за четири дни.