Наистина за някои работи не се досещаха. Ако се наврат твърде дълбоко в мозъка ми, внезапно ще се появи сърдечна недостатъчност от психосоматично естество. И ще умра, преди да успеят да ме спасят. Действително аз не бях незаменим.
— Искаш ли да кажеш нещо, докато още не сме започнали? — попита полковникът.
— Не — нямах намерение да им облекчавам живота.
— Добре — той стана. Надигна се и мустакатият. — Съжалявам, че трябва да ти направим това, Гифърт. Но не се тревожи, след шест-осем месеца всичко ще се оправи. Довиждане.
Излязоха от болничната стая и плътно затвориха вратата.
Седнах и се огледах. Не знаех къде се намирам. За един час биха могли да ме закарат на другия край на света.
Но както скоро ми стана ясно, все още бях в мегаполиса. На табелката, закрепена за кревата, прочетох: „Санаториум на Делфилд“. Той се намираше на Ривърсайд Драйв, осем квартала от определеното ми място за среща.
Погледнах през прозореца. Осем етажа по-долу се виждаше покривът на десето равнище. Дебелото бронирано стъкло беше вградено в стената. Отляво беше регулаторът за прозрачност. Естествено прозорецът не се отваряше. И вратата се затваряше херметично. Ако пациентът започнеше да буйства, в стаята се подаваше приспиващ газ без опасение, че ще проникне в коридора.
Бяха ми взели всичкото оръжие и ми бяха смъкнали термопластичното покритие от лицето и ръцете. Сега не изглеждах като грохнал старец. Погледнах се в огледалото, също от бронирано стъкло. Не изглеждах кой знае колко добре. Посивялата ми коса стърчеше на фъндъци, тревожни бръчки прорязваха лицето ми.
Седнах на леглото и се замислих.
След два часа при мен влезе лекар-психоаналитик. Беше сама, но зад вратата забелязах един полковник.
Това беше решителна жена на около тридесет и пет години. Започна със стандартните въпроси.
— Казали са ви, че се намирате под действието на психовнушение. Вярвате ли?
Отговорих, че вярвам. Нямаше смисъл да се инатя.
— Помните ли как стана това?
— Не.
— Не бихте ли могли да си спомните нещо за онзи, който ви е хипнотизирал?
— Не.
Зададе ми още десетина въпроса. Когато свърши, опитах се да измъкна от нея някаква информация, но тя бързо излезе от стаята, без да ме изслуша.
Май санаториумът твърде отдавна беше под опеката на Куинтъл или Грендън, а може и на някого другиго от Безсмъртните. Някой от тях от доста време си е свил шпионско гнездо в сърцето на сектора на Роули.
Не можех да напусна санаториума без помощ отвън. Бил съм в такива места и се отнасях с голямо уважение към действащите на територията им мерки за безопасност. Човек без оръжие нямаше никакъв шанс.
Въпреки всичко нямах намерение да седя със скръстени ръце.
Най-много ме интересуваше въпросът: постоянно ли ме следят? Обзорът на закрепения под тавана скенер беше тесен. Беше защитен с полусфера от бронирано стъкло. Но можеше да се върти, обхващайки всички части на стаята. Съдейки по всичко обаче, не се управляваше от компютър. Контролът върху пациента се осъществяваше или от лекар, или от медицинска сестра.
На какъв интервал обаче?
В далечината, на Бартън билдинг, се виждаше часовник със стрелки. Скенерът беше насочен към кревата. Това означаваше, че последния път са ме проверили, докато съм лежал. Отидох до отсрещната стена.
Голямата стрелка на часовника на Бартън билдинг премина почти три четвърти от окръжността, когато обективът се обърна към мен. Тридесетина секунди стоях, сякаш не го забелязвах, сетне пресякох стаята. Скенерът не помръдна.
Това ме зарадва. Санаториумът изоставаше от техническия прогрес. По всичко изглеждаше, че не са сменяли техниката поне тридесет години. Операторът се уверяваше дали пациентът е на мястото си и веднага преминаваше към следващата стая.
Наблюдавах скенера до вечерта. На всеки час, точно четири минути, след като голямата стрелка на Бартън билдинг преминаваше цифрата дванадесет, той се обръщаше към мен. Бях напълно доволен.
Вечерята ми донесоха в шест и половина. Погледнах с крайчеца на очите си към скенера, но той не реагира на отварящата се врата.
Впрочем служителите на санаториума напълно се оправяха и без дистанционен контрол. Единият застана до вратата с готов парализатор в ръка, другият вкара вътре масичката с храната. При тези условия единствено самоубиец би се опитал да избяга от стаята.
В девет и половина угасиха горното осветление, остана да свети само малката лампичка над леглото. Тутакси разбрах, че скенерът е сляп в инфрачервения диапазон. Ако се държах примерно и си останех в постелята, малката лампичка беше напълно достатъчна да ме следят. Щом открие липсата ми, дежурният веднага би запалил осветлението.