Лежах спокойно до единадесет и четири минути. Скенерът се обърна и обективът се взря в мен. След минута-две станах и отидох до умивалника уж да пия вода. Скенерът не реагира. А пък аз не си губех времето.
Свалих покривката от леглото и запуших канала на умивалника. Развъртях крана и си легнах.
Покривката висеше до пода. Водата бързо напълни умивалника и безшумно потече надолу по плата.
За да напълни стаята, й трябваха много часове. Но аз не можех да си позволя лукса да заспя. Предстоеше ми да бодърствам до сутринта и не знаех дали ще успея да остана буден. Броях до петдесет, сетне рязко се обръщах на другата страна. Отстрани изглеждаше, че ме мъчат кошмари.
Все пак обаче съм заспал и едва не се удавих. Водата беше стигнала нивото на кревата. Седнах, кашлейки и плюейки.
От съня ми не остана и следа. Свалих одеялото и увих полусферата със скенера. Сетне до пояс във вода стигнах до вратата и се хванах здраво за желязното шкафче.
След около половин час осветлението се запали.
— Защо не се вижда нищо? — избоботи от високоговорителя нечий глас. — Ти ли си измислил нещо?
— А? Какво? — уж сънливо отговорих аз. — Нищо не съм правил.
— Сега ще дойдем. Отдръпни се от вратата или ще те застрелят.
Нямах и намерение да стоя пред вратата.
Щом дежурният обърна ключа в ключалката, под натиска на водата вратата рязко се отвори и го халоса, потокът събори него и двамата пазачи.
Изчаках момента, пуснах се от шкафчето и водата ме отнесе в коридора. Аз знаех какво да правя, а пазачите — не. Няколко секунди — и парализаторът на единия беше в ръцете ми, а на пода се простряха три неподвижни тела. Втурнах се към масичката на дежурната нощна сестра веднага зад ъгъла, до асансьорите. Още не бе паднала след изстрела ми, а аз вече въртях нужния ми номер и изкрещях в слушалката:
— Говори Гифърт! Аз съм в санаториума на Делфилд, стая осемнадесет нула осем.
Повече не ми и трябваше. Хвърлих парализатора в локвата до вратата на асансьора и тръгнах към стаята си с вдигнати ръце.
Трябва да се признае на персонала на Делфилд: не бяха злопаметни и не си отмъщаваха на пациента, направил опит да избяга. Когато петима пазачи се втурнаха в коридора и видяха, че съм с вдигнати ръце, само ме поведоха към стаята и не се отделяха от мен, докато не дойде полковникът.
— Хитро, много хитро. — Той огледа стаята. — Трябва да имаме предвид този номер. Наистина няма много полза от него — не можеш да излезеш на улицата направо от коридора, а асансьорите не се извикват отгоре.
Вдигнах рамене.
— Не можех да не се опитам да се измъкна оттук.
Полковникът се усмихна.
— Естествено. Човек никога не бива да се предава. — Запуши. — Позвъняването ти по телефона също е безсмислено. И преди се е случвало пациенти да стигат до телефона. Но комутаторите се управляват от робот, който обикновено прекъсва връзката.
Не му отговорих. Не си струваше да показвам, че съм огорчен.
— Добре — омръзна му да чака отговора ми. — Завържете го.
Пазачите смениха мокрото бельо и ме накараха да легна. Завързаха ме толкова стегнато, че не можех да вдигна глава, за да видя собствените си ръце.
Полковникът ме огледа и доволно кимна.
— Възможно е и оттук да се изплъзнеш. Поне можеш да се опиташ. Но имай предвид, следващия път ще замразим гръбначния ти мозък.
Излезе и вратата се затвори.
Какво пък, направих, каквото можах. Останалото не зависеше от мен. Заспах.
Естествено не чух шума в коридора. Звуконепроницаемите стени не пропускаха нищо. Но вратата се отвори и до леглото ми се изправи един декон.
— Ще успеете ли да станете?
Роботите от този вид бяха предназначени да работят в радиоактивни зони.
— Не — отвърнах аз. — Срежете въжетата.
Докато мигна, големите ножици ме освободиха. Едва бях станал, когато в корпуса на декона се отвори капакът на спасителен контейнер.
— Влизайте тук.
Не му възразих — държеше ме на мушката на парализатор.
Ето тъй се простих със санаториума на Делфилд. Викаха деконите при аварии на атомни реактори. Компютърът на Ловната хижа беше разбрал за местонахождението ми и е пратил фалшив сигнал за нарушение на режима в атомния реактор на Делфилд.
И преди ми се е случвало да наблюдавам как действат деконите — умни, пъргави, без да си губят времето. Контейнерът беше защитен от радиацията и бе предназначен за изкарване на хора от заразената зона. Вътре беше тясно и тъмно, но аз не се оплаквах. По-добре тясно, отколкото смърт от сърдечен пристъп в ръцете на психоаналитиците.