Почувствах сладникав мирис и разбрах, че в контейнера се подава приспиващ газ. Изгубих съзнание.
Когато се съвзех, ми се гадеше. Вчера парализиращ лъч, днес приспиващ газ… Не можех да се отърва от миризмата му.
Не, не миришеше на газ, а на нещо друго. Вдигнах глава и се огледах. Бяха ме докарали в хола на Ловната хижа, лежах на пода. Редом със сенатор Роули.
Отдръпнах се от трупа и повърнах.
Едва се дотътрих до банята. Минаха най-малко двадесет минути, докато дойда на себе си и се реша да се върна в хола.
Роули не беше умрял моментално. Успял е да отпълзи два метра от мястото, където го бях застрелял.
Догадката ми се потвърди.
Пръстът на мъртвеца беше замръзнал върху един клавиш на пулта за управление, до който е успял да се добере. Компютърът е продължил да защитава сенатора, смятайки — както бях предположил, — че е жив. Не би могъл и да смята другояче — клавишът „Въвеждане на команда“ стоеше натиснат.
Наведох се над микрофона:
— Ще взема от покрива един махолет. Определи курса и осигури охрана от Ловната хижа до мегаполиса. Прехвърли махолета на ръчно управление. След като отлетя, незабавно вдигни в реактора всички лостове на закъснителните устройства. Повтори!
Компютърът послушно повтори командите ми.
Долетях до мястото на срещата и след двадесет минути вече седях в кабинета на шефа.
Докато премахваха ефекта от психовнушението, хирургът измъкна от ръката ми идентификационната пластинка на Гифърт.
— Караш ме да те чакам, синко — усмихна се шефът.
— Какво ново?
Усмивката му стана по-широка.
— Какво ли не стана през това време! Един робот в Гровъртън убил човек. Помощникът на диагностик парализирал всички, които бягали от горящо здание. Декони се вмъкнали в санаториума на Делфилд, макар че не били отбелязани никакви отклонения в работата на тамошния реактор. А преди час започна дявол знае какво! Експлозия на реактора разпертушини Ловната хижа, сетне всички роботи сякаш си изгубиха ума. Гражданите подозират, че сенаторът незаконно е контролирал всички служби в мегаполиса. Отлична работа, момчето ми.
— Благодаря — мъчех се да не поглеждам към ръката си, в която хирургът все още човъркаше.
Побелялата вежда на шефа се повдигна:
— Тревожи ли те нещо?
— Просто съм изморен. Слушайте, как сте могли да изберете за сенатор такова нищожество като Роули? И с какво право той стоеше на поста си толкова години?
— Разбирам те — лицето на шефа помрачня. — Това е наша работа. Човечеството още не е готово за безсмъртието. Масите не могат да се възползват от него, а отделните личности го обърнаха само в своя полза. Щом не сме в състояние да ги лишим от безсмъртие по законен път, налага се да търсим алтернатива. Убийството. Но само с един удар не е възможно да се отървеш от всички.
— Вие обаче сте разбрали как трябва да се използва безсмъртието — възразих му аз.
— Нима? — меко ми отвърна той. — Не. Не, синко. Аз го използвам също както и те. Заради власт. Федералното правителство е съвсем безпомощно. Реалната власт е съсредоточена в моите ръце.
Само че аз я използвам другояче. Някога Безсмъртните бяха повече от сто. А миналата седмица — шестима. Днес са вече петима. През всичките тези години ние ги премахвахме, един след друг, а нови Безсмъртни не се създаваха. Освободилата се територия се поделяше между останалите, нови не се допускаха в техния тесен кръг.
Посвоему аз съм същият диктатор като тях. И когато равновесието се наруши, обществото отново ще започне да се развива, а на мен ще се наложи да умра заедно с останалите.
Но стига толкова. Ти как си? Повечето от подвизите ти знам, разказа много неща под хипнозата. Прекрасен пример за логическо мислене.
Взех предложената ми цигара и дръпнах дълбоко.
— Какъв друг извод бих могъл да си направя? Компютърът се опитваше да ме залови. Но същевременно не допускаше никого до мен. Нещо повече, той пропусна няколко възможности да ме задържи, за да не подложи живота ми на опасност. Компютърът изпълняваше последната заповед на сенатора. Старецът беше живял толкова дълго, че не вярваше в собствената си смърт. И затова е заповядал: „Доведи ми Гифърт… жив!“ Освен това не можех да не се съобразявам с обстоятелството, че електронният мозък не съобщи за убийството на сенатора, а продължаваше да защитава Ловната хижа, сякаш с господаря му не се беше случило нищо. Това можеше да означава само едно: затворена верига на клавиш „Въвеждане на команда“. Само в този случай компютърът би могъл да предполага, че сенаторът е жив. И аз реших, че пътят ми за спасение преминава през Ловната хижа. Бях убеден, че ще разбере за телефонното ми обаждане от Делфилд. Сетне ми оставаше само да чакам. След като попаднах в Ловната хижа, започнах да давам заповеди, а компютърът ме взе за сенатора. Така завърши всичко.