Ако сенаторът Роули не се съмняваше, че аз съм Гифърт, ако вярваше в психовнушението, нямаше защо да се тревожа.
Погледнах часовника си. Двадесет и два и петдесет. Преди един час излязох от кабинета на шефа. Махолетът бе пресякъл часовия пояс, съответно се бяха преместили и часовниковите стрелки.
Асансьорът слизаше подозрително бавно. Едва усещах, че се движи. Роботите продължаваха грижливата проверка.
Най-сетне вратите на кабината се разтвориха и аз се озовах в хола, лице в лице със сенатор Антъни Роули.
Филтрите на видеофона значително подмладяваха лицето му. Изглаждаха гъстата мрежа от бръчки, прибавяха руменина по сивите му бузи, премахваха жълтия цвят на белтъците му. Накъсо, на екрана на видеофона Роули изглеждаше с двеста години по-млад.
Сенаторът протегна ръка.
— Дай ми папката с документите, Гифърт.
— Заповядайте, сър — подавайки му я, погледнах циферблата. Двадесет и два и петдесет и пет. Почти петдесет и шест.
Още четири минути.
— Сядай, Гифърт — сенаторът ми посочи един стол. Седнах, а той потъна в секретните документи.
О, те наистина бяха секретни, но едва ли щяха да са му от полза. Оставаха му по-малко от четири минути живот.
Четеше, без да ми обръща внимание. Пък и защо ли да следи Гифърт? Ако само един от безбройните датчици на скрития в подземието електронен мозък улови в поведението на Гифърт и най-малкия намек за нещо съмнително, заплахата за живота на сенатора ще бъде пресечена още в зародиш.
Това не беше тайна нито за мен, нито за Роули.
Двадесет и два и петдесет и седем
Сенаторът се намръщи.
— Това ли е всичко, Гифърт?
— Не съм абсолютно сигурен. Но смея да твърдя, че е много трудно да се добере човек до по-подробна информация. Толкова трудно, че дори правителството не може да я има навреме, ако поиска да използва тези подробности срещу нас.
— М-м-м-м.
Двадесет и два и петдесет и осем.
— Много добре. Няма да мине и година и властта ще премине в наши ръце, Гифърт.
— Радвам се, сър.
След дълбокото психовнушение той не би могъл да отговори другояче.
Двадесет и два и петдесет и девет.
Сенаторът се усмихваше мълчаливо. Чаках, като се молех времето на тъмнината да не се проточи, но и да не бъде твърде късо. Вътрешно се подготвях за решаващия миг.
Двадесет и три нула-нула.
Светлината угасна и тутакси отново се запали. Преди да стрелям в сърцето на сенатора, върху лицето му успяха да се отразят удивление и уплаха.
Не губех нито секунда. Аварията по енергийната линия от Големия северозападен реактор потопи в тъмнина голям район. Но сенаторът беше предвидил подобни неочаквани положения и беше поставил дълбоко в подземието атомен реактор, който в случай на авария се включваше веднага.
Прекъсването на електрическата енергия обаче действаше на електронния мозък така, както ако удариш човек с тояга по главата — за да дойде на себе си, му трябваше време. Тази къса пауза щеше да ми позволи да убия Роули и дори да се промъкна през отбранителните редути на Ловната хижа, ако бъда достатъчно пъргав.
Хвърлих се към вратата и едва не си разбих носа в нея, но навреме си спомних, че трябва сам да я отворя. От къщата излязох безпрепятствено. Електронният мозък още беше в безсъзнание.
Роули се смяташе за голям умник, като реши да постави за охрана на Ловната хижа суперкомпютър, а не няколко по-прости машини. Всяка щеше да отговаря за нещо отделно. В едно обаче беше прав — Ловната хижа можеше да се отбранява като единен механизъм.
Но Роули умря именно заради пристрастеността си към сложността — колкото по-прост е електронният мозък, толкова по-бързо идва на себе си.
Външната врата се отвори лесно — електроблокирането бездействаше. Все още ме заобикаляха стени, най-близката врата се намираше на половин миля от къщата. Аз обаче не се тревожех много — тя не ми и трябваше. В облаците ме чакаше мощен махолет. Мекото жужене се чуваше все по-силно. Махолетът слизаше по стръмна спирала.
Тара-ра-рах!
Подскочих. Машината изчезна сред жълтооранжеви пламъци. Миг по-късно вятърът разпръсна облачето тъмен дим, останал от него.
Защитните съоръжения на Ловната хижа се съживяваха.
Втурнах се към гаража, защото се досетих, че без заповед електронният мозък няма да сваля махолетите на сенатора. Отворих вратата и що да видя — само камиони и лимузини. Махолетите бяха на покрива.