Нямах избор.
Сенаторът свято вярваше в охраняващите го роботи. На таблото на голям „Форд-студебейкър“ стърчеше ключ за запалване. Прехвърлих камиона на ръчно управление, натиснах газта и едва успях да премина вратата — тя се хлопна зад мен като пастта на крокодил. Подгоних машината към изхода, надявайки се да избягам от имението, преди електронният мозък да се осъзнае.
Провървя ми. Компютърът позна колата, а на мен не ми обърна внимание. Вратата се плъзна в земята, така че не ми се наложи дори да удрям спирачка. Отново имах шанс.
Но и роботът успя да забележи грешката си. Вратата започна бързо да се вдига точно когато тежкият камион беше върху нея. Ала задните колела все пак успяха да се прехвърлят през нея.
Облекчено въздъхнах и насочих колата към града. Досега всичко вървеше добре. Ловната хижа остана зад мен.
Умря още един Безсмъртен. На политическата групировка на сенатора Роули вече няма да й се наложи да води кампания да му се предостави правото на още един цикъл за подмладяване.
Подмладяването е примамливо като наркотик. Колкото повече цикъла си преминал, толкова по-силно ти се иска да го повториш още веднъж. Преди няколко столетия някому дошла наум нелошата идея — да се подмладяват само онези, които са оказали неоценими услуги на нацията. Грешката е другаде: въпросът, кой има право и кой няма, се решава с общо гласуване.
Това, разбира се, си има своята логика. Първо, подмладяването струва огромни средства, а, второ, всички изследвания се заплащат от държавата. И данъкоплатците искат сами да решават за кого отиват парите им.
Щом обаче животът на човека се намира в зависимост от собствения му контрол върху обществото, дали той е способен да обърне помислите си и към нещо друго?
И колкото повече живее, толкова по-всеобхватен става този контрол. Сенаторът Роули живя много дълго. Той…
Нещо изщрака под таблото. Сетне педалът на газта въпреки волята ми започна да се вдига нагоре. Камионът намаляваше скоростта си.
Не седнах да си блъскам главата какво става. Щом камионът спря, отворих вратата. За щастие тя се отваряше ръчно, без електроника.
Скочих от кабината, а колата зави и се понесе обратно към Ловната хижа. Не съм и подозирал, че сенаторът е наредил да снабдят машините му с блокиращо устройство, за да може централният компютър във всеки един момент да поеме управлението им.
Оставаше ми само да благодаря на многобройните жители на небето — езически и християнски, — че не избягах от Ловната хижа с махолет. Едва ли бих могъл да се измъкна от него на височина неколкостотин метра.
Въздъхнах и закрачих към града.
След десетина минути дочух засилващо се боботене. Приближаваше някаква машина — с голяма скорост и със загасени фарове. В тъмнината не можех да я позная, но се досетих, че не е обикновен камион. Във всеки случай не е от гаража на сенатора.
Втурнах се към могъщото дърво край пътя, подскочих, хванах се за най-долния клон и се закатерих нагоре. Стигнах до средата, седнах върху дебел клон и замрях.
Боботенето спря на около половин миля от мен, там, където скочих от кабината на „форда“. Колата постоя една-две минути, сетне отново тръгна.
Най-после приближи до моето скривалище. Както и подозирах, беше патрулен робот. Търсеше ме.
Откъм града прозвуча сирена. В небето затрещя махолет.
Явно полицията се бе захванала за работа.
Патрулният робот се движеше бавно, антената му се въртеше, опитвайки се да засече местонахождението ми.
Сирената ревеше все по-силно, в далечината се появиха фарове на препускащ автомобил. Само след минута те осветиха набития силует на робота. Той замря, насочвайки оръдията си към автомобила. Над антената заплашително замига червена лампичка.
Изскърцаха спирачки, полицейската кола спря.
— Сенаторе! — повика единият от полицаите. — Чувате ли ме?
Роботът мълчеше.
— Май наистина са го убили — обади се вторият.
— Не може да бъде! — Първият полицай отново се обърна към робота: — Ние сме сътрудници на градската полиция. Ще ни позволите ли да ви покажем удостоверенията си?
Вероятно роботът предаде информацията в Ловната хижа и получи съответната заповед, защото червеният сигнал се смени със зелен, а това означаваше, че няма да стреля.
Разбрах, че е най-добре да се скрия много внимателно и без никакъв звук зад ствола на дървото.
— Съобщиха ни, че сенаторът Роули е застрелян от неговия секретар, Едгар Гифърт — достигна до мен гласа на първия полицай. — Ето и роботът май го търси.