— Ехей — възкликна вторият, — има още един! Гифърт май е наблизо.
Съдейки по боботенето, вторият патрулен робот беше на повече от миля от нас.
Не видях какво стана после, но чух раздвижването на робота. Вероятно ме бе засякъл с топлинния си детектор.
— На дървото ли е? — попита полицаят.
— Стига толкова, Гифърт! — извика другият. — Слизай!
Е, какво пък, хванаха ме, обречено си помислих аз. Но нямах намерение да се предавам жив. Извадих пистолета и надзърнах иззад ствола. Нямаше смисъл да убивам полицая, той само изпълняваше заповед. Затова стрелях в робота, естествено без да му причиня никаква вреда.
— Той е там!
— Скрий се!
— Извади бластера!
Отлично. Разбира се, бластер. Ще отнесе половината дърво и мен заедно с него. Смъртта ще настъпи мигновено.
Затрещяха изстрели, сетне настъпи тишина.
Отново надзърнах иззад ствола и от изумление едва не паднах от дървото.
Патрулният робот беше застрелял полицаите. Наистина единият, с бластер в ръка, само беше ранен. Той извика нещо несвързано и насочи лъча към робота. Два куршума едновременно се забиха в гърдите му.
Но и роботът беше обхванат от пламъци.
Аз не си губех времето, плъзнах се по клоните, скочих на земята и се втурнах към полицейската кола.
Пътьом успях да сваля каската на единия от убитите, разчитайки, че червената ми туника ще мине за униформена. Вече обръщах колата, когато на пътя се показа вторият патрулен робот. Няколко пъти стреля след мен, но картечницата му не можеше да пробие бронята на полицейския автомобил. Функциите на робота се ограничаваха само да издирва онези, които случайно са нарушили границите на Ловната хижа.
Изобщо не можех да разбера защо роботът застреля полицаите, не намирах логическо обяснение на действията му. Да, той ми спаси живота, но защо?
Вероятно полицейското управление беше изпратило към Ловната хижа само един автомобил, който се е оказал близо оттук. Специалистите по разследване на убийства са отлетели на махолети.
От частното шосе към имението на сенатора излязох на автострадата, но не преминах на автоматично управление. Не биваше да доверявам съдбата си на роботите. Освен това ако се включех към централния пулт, щеше да възникне въпросът: защо тази кола се носи по автострадата, когато й е наредено да отиде в Ловната хижа?
Не може да се каже, че планът ми беше безгрешен. Не съм свикнал да карам кола с бясна скорост. И в критична ситуация трябваше да разчитам на бързите си реакции. А точно те можеха да ме подведат.
Реших колкото се може по-скоро да се отърва от полицейската кола. Много биеше на очи.
След няколко мили свърнах от автострадата на страничен път и спрях до канавката. През нощта нямаше много коли и се наложи да почакам, докато една зави по моя път. Пуснах я да отмине, включих сирената, догоних я и я притиснах към канавката.
Шофьорът — среден на ръст дебеланко — се измъкна от кабината.
— Какво искате? — ядосано попита той. — Нищо не съм нарушил. Аз… — забеляза, че не съм облечен в униформа. — Слушайте, а защо…
Парализаторът, който бях открил в жабката на колата, повали дебеланкото. Облякох зелената му туника, напъхах човека в моята, нахлупих на главата му каската, нагласих го на предната седалка на полицейския автомобил и го закопчах с предпазния колан.
Парализаторът изваждаше човек от строя за около час.
Необходимия ми полицейски инструментариум пренесох в колата на дебеланкото, сетне седнах зад волана на полицейската кола и я закарах до автострадата. Вкарах програма и я превключих на автоматично управление, изскочих от кабината и затръшнах вратата. И воденият от компютъра полицейски автомобил се вля в западния транспортен поток.
Върнах се в колата на дебеланкото, излязох на автострадата, също преминах на автоматично управление и полетях към града. Надявах се, че там ще се сдобия с махолет.
Следващите двадесет минути употребих да променя външността си. Посивелите тук-там коси на Гифърт станаха тъмнокестеняви, на челото се появи плешивина, изчезнаха мустаците и бакенбардите, остана само козята брадичка. Изскубах веждите си, пъхнах в ноздрите си тръбички, от които носът ми стана по-широк. И макар цветът на очите ми да остана същият, едва ли някой можеше да ме вземе за Гифърт.
После се захванах с оръжието. В ръкава на зелената туника нямаше кобур за пистолет, затова го пъхнах в джоба на панталоните си. Затова пък под широката дреха на дебеланкото имаше място и за всичко останало.
— Внимание! — обади се радиоприемникът. — Приближавате Гровъртън, последния град-спътник преди мегаполиса. За частни автомобили транзитното преминаване е забранено. Съобщете, моля, дали желаете да заобиколите мегаполиса? Ако не желаете, моля, завийте към паркинга на Гровъртън.