Предложените варианти не ме устройваха. Исках колкото се може да затрудня издирването на колата и затова отидох в един гараж-сервиз, който работеше денонощно.
— Турбодвигателят нещо не е наред. Разглобете го и ако е необходимо го заменете — казах на механика.
Той радостно се захвана за работа. Помислих, че посещението на полицията ще го огорчи: ще отмъкнат колата, без да му платят нито цент. Но май механикът няма да се разори — като компенсация за причинените му неприятности шишкото щеше да получи чисто нов двигател.
Като говорех с него, спуснах ниско качулката си, за да не запомни лицето ми.
Когато излязох от гаража, погледнах часовника си. Един и единадесет минути. Пак бях пресякъл часовия пояс, следователно беше изминал един час и десет минути от момента, когато напуснах Ловната хижа. Почувствах, че съм гладен.
Намерих едно кафене-автомат, поръчах си кафе и омлет с шунка и пуснах в касата няколко монети. Под звуците на популярната песен „Ана от Тексаркана“ се замислих как да проникна в мегаполиса, без да показвам на контролния пункт идентификационната си пластинка.
„Ана“ прекъсна на петия куплет. Коментаторът Куинби Лестър запълни стоящия в центъра на залата куб на стереовизора.
— Добро утро, свободни граждани! Прекъсваме програмата, за да предадем извънредно съобщение — в гласа му се чувстваше неувереност, сякаш се съмняваше в това, което предстоеше да произнесе. — Около полунощ край Ловната хижа са станали безредици. Мистър Едгар Гифърт е застрелял четирима полицаи. Той се крие някъде наблизо. Полиция провежда интензивно издирване в радиус петстотин мили от местопроизшествието. Не сте ли виждали този човек?
Лестър отстъпи място на обемното изображение на Гифърт.
— Той е въоръжен и опасен за околните. Ако го видите, незабавно съобщете на номер МОР 6-666-666. Който помогне за залавянето на Гифърт, ще получи възнаграждение от десет хиляди долара. Огледайте се! Той може да е до вас!
Посетителите на кафенето започнаха да се оглеждат. И аз правех същото. Нямаше от какво да се страхувам. Можех да се хвана на бас на последния си долар, че полицията ще бъде залята от вълна от телефонни обаждания на жители на мегаполиса, искрено убедени, че са видели Едгар Гифърт.
Полицаите го разбираха. Просто искаха да ме сплашат и да се издам с някоя прибързана стъпка.
Положението беше сложно. Спасителното убежище се намираше на петнадесет мили оттук. Запитах се дали да не поискам помощ? Но веднага реших — не! Първо, не знаех на кой номер да позвъня. Второ, нямах понятие кой ме очаква на другия край на жицата. Хипновнушението на шефа беше изтрило всички тези сведения от паметта ми. Не би трябвало да помня и за кого работя.
Оставаше един-единствен шанс — да се добера до ъгъла на Четиринадесета улица с Ривърсайд Драйв.
А ако не успея — помислих си, — все едно, никой няма да познае в мен убиеца.
Допих кафето си и още веднъж погледнах часовника. Два без тринадесет. Време е да тръгвам, от целта ме отделяха петнадесет мили.
Роботът чистач бавно пълзеше покрай тротоара и събираше боклука. Редки минувачи бързаха по своите работи. Някакъв пияница седеше на асфалта и се опитваше да изсмуче последната капка от бутилката.
Но нито един свободен гражданин не можеше да мине толкова дълъг път незабелязано. Ето защо преди всичко трябваше да се преоблека. Застанах пред пияницата.
— Ей, Джо, искаш ли да спечелиш пет долара?
Мътен поглед се взря в мен.
— Разбира се, Сид, разбира се. Какво трябва да направя?
— Продай ми туниката си.
Той примига.
— Шегуваш ли се? Та нали ги раздават безплатно.
— Не се шегувам. Трябва ми твоята туника.
Той съблече кафявата си туника на безработен, а аз му дадох пет долара. Справедливо предполагах, че след като ги пропие, едва ли ще си спомни къде ли се е дянала дрехата му.
Облякох я върху зелената. Може да ме чакат в скъп ресторант и да не ми позволят да вляза в туниката на безработен.
— Пази се!
КЛИК-ЛИК-ЛИК-ЛИК-ЛИК-ЛИК-ЛИК!
Някой ме хвана за глезена. Огледах се — роботът боклукчия! Искаше да ме вдигне и да ме пъхне в контейнера.
Пияницата, който ме предупреди, отстъпи назад, спъна се, падна, като си удари главата о бордюра, и замря уплашен.
Втората щипка на робота се впи в рамото ми, миг по-късно ме вдигна от земята. Аз обаче успях да извадя пистолета си. Един изстрел, втори — антената му отлетя настрани, щипците се разтвориха и аз рухнах на паважа. Припряно скочих и се втурнах да бягам. Роботът беше изгубил управление, безцелно махаше с щипците си и се въртеше на място.