Хората, които наблюдаваха кратката ни схватка, бяха изплашени до смърт. Досега не е имало случай робот чистач да е нападал хора.
Свих в една пресечка и скочих на ескалатора на второ ниво. Точно там ме забеляза полицай, който слизаше срещу мен.
— Стой! — изрева той и прескочи ниската преграда между ескалаторите.
Но аз вече се носех по второто ниво.
— Стой или ще стрелям! — извика пак след мен.
Втурнах се към един вход и извадих парализатора. И тогава пред очите ми се разигра удивителна сцена. Когато полицаят с пистолет в ръка претичваше покрай автомат за продажба на сокове и минерална вода, внезапно люкът му се отвори и лавина от бутилки заля улицата. Полицаят се спъна и куршумът му отлетя встрани, затова пък аз го улучих. Блюстителят на реда беше парализиран, преди тялото му да докосне земята. А от автомата продължаваха да се сипят бутилки.
Затичах по-нататък, но скоро забелязах още един полицай. Реших да се спусна на първо ниво, той се втурна след мен. На половината път обаче ескалаторът внезапно спря, а сетне запълзя нагоре. От неочаквания тласък полицаят се олюля и се затъркаля надолу.
Какво стана после — не знам. Завих зад ъгъла и намалих крачка, за да не бия на очи сред минувачите. В най-близкия бар се заключих в стаята за почивка, извадих козметични принадлежности и се заех с външността си. От главата ми изчезна по-голямата част от косата, останалата посивя. Също и козята брадичка. Пластичният слой, покриващ лицето и ръцете ми, се изпъстри с бръчици.
Същевременно се опитвах да анализирам поведението на роботите. Не се съмнявах, че централният компютър в Ловната хижа е подчинил всички обслужващи роботи в мегаполиса, а възможно и в целия район.
Роботът чистач ме е познал и се опита да ме хване — това е ясно. Но автоматът за продажба на бутилки? Ами ескалаторът? Или компютърът в Ловната хижа още не е дошъл на себе си? Едва ли, след аварията изминаха повече от два часа. Тогава защо реакциите му са толкова бавни? Защо убива полицаите, а не мен? Не намирах отговор.
Точно тогава ме осени прозрение. Беше ли умрял Роули?
Не бях напълно убеден. Пък и полицията не съобщаваше нищо за убийство. Просто казаха „безредици“. Но полицаите, чийто автомобил похитих, говореха за убийство. Или ми се е сторило?
На вратата се почука.
Не исках да изкушавам съдбата. Зад вратата можеше да е полицай — и изскочих през прозореца. Уличката ме отведе на авеню Брадли.
Ако можех да се отърва от идентификационната пластинка! Малко хора го знаеха, но за да се установи личността, се изискваше само към нея да се насочи лъчът на скенер и да се дешифрира отразеният сигнал. Вървях много внимателно, като се стараех да избягвам ненужни срещи.
Минах шест квартала, без да срещна жива душа, но сетне буквално се натъкнах на полицейски автомобил. Вкамених се. Сетне ръката ми неволно посегна към пистолета. Нямах намерение да се предавам жив.
Полицаят намали скоростта, погледна ме, после погледна таблото и ме подмина. Стоях като закован. Та аз бях убеден, че отразеният от идентификационната пластинка лъч е осветил на таблото името и фамилията на секретаря на сенатор Роули!
Щом колата изчезна от погледа ми, се домъкнах до най-близкия вход. Честно казано, здравата се уплаших. Не можех да разбера какво искат.
Още повече се стреснах, когато зад гърба ми се отвори някаква врата. Обърнах се с ръка в джоба, но не се наложи да вадя пистолета.
— Какво е станало, дядо? — попита ме девойка в елегантен зелен костюм. Зелени бяха ноктите на ръцете и краката й, устните, очите и дори косите й.
Чак сега си спомних, че околните виждат в мен грохнал, едва тътрещ крака старец.
— Не се безпокойте, никой няма да ви види — продължи тя. — Ние ще уредим всичко… Ох!
Възкликна тя, като видя кафявата ми туника на безработен.
— Извинете — намръщи се девойката. — Не ще можем да ви обслу…
— Имам пари — прекъснах я аз. — А ето моята туника — повдигнах полата си и й показах туниката на дебеланкото.
— Виждам, дядо. Ще влезете ли?
Последвах я и се озовах пред бюрото на друга девойка, този път тъмносиня. Обясних какво ми бе нужно и ме изпратиха в самостоятелна стая. На вратата имаше табелка с печата на кметството. На нея пишеше:
„ТАЙНАТА Е ГАРАНТИРАНА!
Стаята е проверена. Няма микрофони, скенери и други устройства, които да следят какво става в нея.“
Гаранцията радваше душата ми, но не внушаваше особено доверие. И за да не предизвикам подозрения, легнах на широкия диван пред стената-екран. Представлението започна. Не ме интересуваха свещените ритуали на почитателите на Махруд. Не защото бяха скучни. Много повече ме занимаваше един друг проблем: как да остана жив?