Вървях бавно, както се полага на старец, печелех скъпоценни секунди. Помощниците на диагностика обикновено са въоръжени само с парализатори. Трябваше да го имам предвид. Но отначало се налагаше да си изясня някои подробности.
— Защо не ме предупредихте, миличка, веднага след пристигането му?
— Той дойде преди петнадесет минути, дядо — отвърна сребристата красавица.
Значи, мнозина от клиентите на заведението все още чакаха да бъдат прегледани.
Девойката вървеше пред мен. Насочих към нея лъча на парализатора и подхванах безжизненото тяло, преди да падне на пода. Сетне я отнесох в моята стая и я сложих на дивана.
След това свалих завесите. Плътния синтетичен материал можеше да пламне само от силен огън. Със завесите в ръце изтичах в малкия хол. Счупих двата топлинни елемента на парализатора и изсипах праха на пода, под завесите. За разлика от барута той не се взривяваше при нагряване и даваше по-висока температура.
Извадих от джоба си запалка, поднесох пламъчето до предвидливо взетия от мен вестник, запалих го и го хвърлих върху купчинката прах.
След миг той засъска и от него се издигна бял пламък. Завесите се овъгляваха и скоро холът се изпълни с кълба гъст лютив дим.
Аз знаех, че сградата няма да се запали, но разчитах, че не всички ще имат моята увереност.
— Пожар! — изкрещях с цяло гърло и изтичах по стълбите към входната врата.
От улицата се носеше равномерното жужене на робота — помощник на диагностика, поставен на стража.
Коридорът се изпълваше с дим. Затичаха роботи-пожарникари. Включи се системата за подаване на въглероден двуокис.
Роботите-пожарникари не можеха да ме познаят. Те реагираха само на огън. Не се съмнявах, че бързо ще открият тлеещите завеси и веднага ще ги угасят. Но димът свърши работа. Кой ще диша такава воня дори да знае, че животът му не е заплашен! Всички се спуснаха към вратата и аз заедно с тях.
Пожарът провали заповедта на диагностика. Той не можеше да задържа хората в горящо здание. За съжаление не оцених достатъчно огромния стремеж на компютъра на Ловната хижа да се добере до мен.
Роботът-помощник пусна в ход парализатора. Естествено в такава тълпа не можеше да отдели единствено мен и затова стреляше във всички излизащи от вратата. За щастие му бяха необходими няколко мига, за да насочи парализатора от една жертва към друга. Улучих мига, когато премести мерника, и се втурнах да бягам.
Тичах с всички сили, наведен почти до земята, но лъчът на парализатора се плъзна по пръстите на лявата ми ръка и тя стана безчувствена до лакътя. Все пак роботът ме уцели! Но аз вече се бях смесил с тълпата любопитни и се отдалечавах все повече от квартала. Изглежда роботът не ме сметна за Гифърт и разбра безсмислието на преследването. Не можеше да парализира цялото население на Гровъртън, само и само да ме намери, я! Въпреки това продължаваше да стреля във всички, които излизаха от къщата.
Ускорих крачка. Положението ставаше все по-тревожно. Не ми се искаше да си имам работа с полуделия компютър, но не можех да се изтръгна от пипалата му.
Излязох на авеню Корлис, успоредно на Брадли, преминах седем квартала и се върнах на Брадли. Няколко пъти покрай мен преминаваха полицейски автомобили, но или не сканираха идентификационната ми пластинка, или получаваха лъжливи отговори от банката за памет.
От мегаполиса ме отделяше само един квартал, когато цялото ми тяло сякаш бе залято с киселина и аз изгубих съзнание.
Може би във вас не са стреляли с парализатор, но всекиму е познато болезненото боцкане в изтръпналата ръка или крак, което се засилва при най-малкото движение. Ето защо и не мислех да се движа. Просто лежах, очаквайки в тялото ми да се върне чувствителността. Това продължава почти един час. И преди съм попадал под лъча на парализатор, така че знаех колко време ще ми е необходимо, за да дойда на себе си.
— Време му е да се опомни — произнесе нечий глас. — Я го разтърси.
Някой ме разтърси и аз изревах от болка.
— Извинявай, Гифърт — изсумтя друг глас, — исках да разбера дали си жив.
— Дай му няколко минути — посъветва го първият глас. — Той е наред.
Боцкането спря. Обърнах глава и видях двама мъже, които седяха на столове до леглото ми — нисък, дебел мустакат блондин с гладко избръсната решителна брадичка и по-висок мускулест брадатко.
— Извинявай, че се наложи да стреляме в теб, Гифърт — проговори брадатият. — Не искахме да привличаме вниманието в непосредствена близост до мегаполиса.
Не са полицаи, реших аз. Няма никакво съмнение. И дори да имат отношение към полицията, то не от този сектор. И да са на служба, то е на друг Безсмъртен.