Това е невъзможно, успокои той сам себе си. Винаги би могъл да сублимира, само за миг. Никой нямаше да разбере.
След миг долови слаба миризма на мираш. После видя, че съвсем близо нещо се движи — до една невисока Т-образна скала.
Нима щеше да е толкова лесно? Съвсем спокойно доби нужния вид и запристъпва напред.
Планинската пътека стана още по-стръмна, а слънцето печеше непоносимо. Пакстън беше плувнал в пот, въпреки топлоизолиращия костюм. Освен всичко друго му бе писнало и да се прави на спортист.
— Кога ще се махаме от тук? — попита той.
Херера го тупна приятелски по рамото.
— Не искаш ли да забогатееш?
— Достатъчно забогатяхме — отговори Пакстън.
— Не е достатъчно — възрази Херера и дългото му загоряло лице се ухили.
Стелмън ги настигна, задъхан под тежестта на апаратурата.
— Господа, не мислите ли, че е време да си поемем дъх? — попита той.
— Защо не? Няма за къде да бързаме. — Херера хвърли на земята раницата си, седна и се облегна на една невисока Т-образна скала.
Стелмън запали цигара, а Херера измъкна пура от затворения с цип джоб на екипа си.
Пакстън изгледа единия, после другия и попита:
— Е, кога според вас ще се махнем от тази планета? Или ще останем тук завинаги?
Херера се ухили и запали пурата си.
— Е, какво ще кажете? — настоя Пакстън.
— Спокойно, двама на един сме — каза Стелмън. — Заехме се с това начинание като трима равноправни съдружници.
— Но парите бяха само мои — възрази Пакстън.
— Разбира се. Затова те взехме с нас. Херера влезе с практическите си познания по минно дело, аз със теорията и с лиценза си за пилот. Ти имаше пари.
— Но корабът вече е натъпкан! — възкликна Пакстън. — Складовите отсеци са пълни. Защо не отидем на някое цивилизовано място и не започнем да харчим?
— Ние с Херера нямаме твоето аристократично отношение към богатството — каза Стелмън прекалено търпеливо. — Ние двамата изпитваме детинското желание да запълним всяка свободна пролука със съкровища. Златни кюлчета в резервоарите с гориво, смарагди в кутиите за брашно, половинметров пласт диаманти на пода. Това може да стане само тук. Наоколо се търкалят какви ли не скъпоценности и само чакат някой да ги вземе. Пакстън, ние искаме да станем противно, гнусно богати.
Пакстън не слушаше. Гледаше в една точка недалеч от пътеката.
— Онова дърво току-що мръдна — каза той тихо.
Херера прихна.
— Пак чудовища, предполагам — каза той подигравателно.
— Успокой се — обади се Стелмън уморено. — Момче, аз съм мъж на средна възраст и с наднормено тегло, така че лесно се плаша. Мислиш ли, че щях да съм тук, ако имаше и най-малка опасност?
— Ето! Мръдна пак!
— Проучихме планетата преди три месеца — продължи Стелмън. — Не открихме интелигентни същества, опасни животни и отровни растения, не помниш ли? Само гори, планини, езера, злато, реки, диаманти и смарагди. Ако имаше нещо друго, смяташ ли, че досега нямаше да ни нападне?
— Казвам ви! Видях го, че помръдна — не престана да упорства Пакстън.
Херера стана.
— Това дърво ли?
— Да. Виж, дори не прилича на другите. Кората му е различна.
С едно-единствено ловко движение Херера измъкна бластер модел 2 от кобура си и изстреля три заряда по дървото. То, заедно с всички храсталаци в диаметър десет метра, избухна в пламъци.
— Вече няма страшно — каза Херера и прибра оръжието.
Пакстън потри челюстта си.
— Чух че изпищя, когато стреля.
— Аха. Но вече е мъртво — успокои го Херера. — Ако още нещо помръдне, само ми кажи и ще му видя сметката на часа. А сега да потърсим още смарагди, какво ще кажете?
Пакстън и Стелмън вдигнаха раниците си и тръгнаха нагоре след Херера.
— Не си поплюва, а? — каза Стелмън усмихнато.
Дрог постепенно се съвзе. Огненото оръжие на мираша го бе сварило маскиран, почти напълно беззащитен. Все още не можеше да си обясни как стана така — никаква миризма за прогонване на противника, никакво ръмжене и пръхтене, никакво предупреждение. Мирашът бе атакувал внезапно, слепешката, без да изчака, за да види дали пред себе си има враг или приятел.
Най-накрая Дрог разбра каква е природата на звяра, срещу който бе тръгнал.
Изчака докато затихне тропотът от копитата на трите мираша и въпреки болката се опита да подаде навън визуален рецептор. Не успя. За миг го обзе паника. Ако централната му нерва система се окажеше увредена — край.
Опита още веднъж. Този път, когато се размърда, един камък падна от тялото му и той напрегна сили, за да се реконструира.