— Наистина ли смяташ да отидеш? — попита Херера изумено.
— Да! Да не би да искаш да ме спреш?
— Върви — Херера посочи изхода.
— Не можем да го оставим да отиде! — извика Стелмън.
— Защо не? Него ще погребваме — отговори Херера лениво.
— Не се безпокой за мен — каза Пакстън. — Ще се върна след петнайсет минути. С нея.
Той се завъртя на пета и тръгна към изхода. Херера се наведе напред и с прецизно движение запрати по Пакстън една цепеница за огъня. Стелмън го улови, докато падаше.
Положиха го в дъното на пещерата и продължиха бодърстването си. Изпадналата в беда дама продължи да пищи още цели пет часа. Това беше доста време дори и за телевизионен сериал — Пакстън нямаше как да не се съгласи с това.
Мрачната дъждовна сутрин завари Дрог на стотина метра от пещерата на мирашите. Видя ги как излизат заедно, близо един до друг, с насочени оръжия. Следяха внимателно с поглед всяко движение наоколо.
Защо не бе успял със зова на устата? Според наръчника на съгледвачите, това беше безотказно средство за привличане на мъжкари. Може би не бяха в размножителен период?
Движеха се към металния овал. Дрог позна, че това е някакво примитивно средство за придвижване в космоса. Беше зле направено, но ако мирашите успееха да влязат вътре, нямаше да успее да ги залови.
Би могъл чисто и просто да им направи тривестация и толкова. Но нямаше да е много благородно. Древните ебонайци преди всичко са били милостиви и състрадателни, а младите съгледвачи искаха да са като тях. Освен това тривестацията не беше автентичен пионерски метод.
Оставаше илитроцията. Това беше най-старият трик, описан в книгите. За да го приложи, трябваше да се приближи още повече. Нямаше какво да губи.
За щастие, климатичните условия също бяха на негова страна.
В началото, в краката им плъзна тънък пласт мъгла. Когато обаче воднистото слънце започна да се изкачва по небосклона, пластът се удебели и сгъсти. Херера изруга ядосано и извика:
— Стойте един до друг, съвсем близо. Какъв късмет!
Скоро, за да не се изгубят, се уловиха за раменете. Бластерите бяха готови за стрелба.
— Херера?
— Какво има?
— Сигурен ли си, че се движим в правилна посока?
— Да. Преди да се спусне мъглата, я засякох с компаса.
— Ами ако са го повредили?
— Не си го и помисляй.
Продължиха да крачат внимателно по осеяната с камънаци пръст.
— Мисля, че виждам кораба — каза Пакстън.
— Не, рано е — обади се Херера.
Стелмън се спъна в един камък, изпусна бластера си, вдигна го отново и протегна ръка, за да напипа рамото на Херера. Улови го и продължи напред.
— Струва ми се, че почти стигнахме — каза Херера.
— Надявам се да е така — отвърна Пакстън. — Писна ми вече.
— Мислиш ли, че снощната ти приятелка те чака при кораба?
— Престани да ми натякваш.
— Добре — каза Херера. — Ей, Стелмън, хвани се за рамото ми. Няма смисъл да се пръскаме в сто посоки.
— Хванал съм се — отговори Стелмън.
— Не си.
— Казвам ти, че съм.
— Мога да преценя, кога някой ме държи за рамото, нали?
— Пакстън, твоето рамо ли съм хванал?
— Не.
— Това е лошо — отбеляза Стелмън много бавно. — Това наистина е много лошо.
— Защо?
— Защото съм сигурен, че държа нечие рамо.
Херера изкрещя:
— Лягай долу! Веднага! Ще стрелям!
Но беше твърде късно. Във въздуха се бе появила сладникавокисела миризма. Стелмън и Пакстън я вдъхнаха и паднаха като подкосени. Херера хукна напред слепешката, като се опитваше да не диша. Препъна се в един камък, падна, опита се да стане и…
Всичка притъмня.
Мъглата изведнъж се разнесе. Дрог стоеше сам, победоносно усмихнат. Той извади дълъг нож за дране и се наведе над най-близкия мираш.
Космическият кораб се носеше към Земята със скорост, от която двигателят всеки момент можеше да пламне. Херера, приведен над пулта, най-накрая възвърна самообладанието си и я намали до нормалната. Загорялото му лице все още беше пепеляво на цвят, а ръцете му трепереха.
Стелмън излезе уморено от спалната каюта и се отпусна уморено в стола на помощник-пилота.
— Как е Пакстън? — попита Херера.
— Дадох му приспивателно — отговори Стелмън. — Ще се оправи.
— Свястно момче е — отбеляза Херера.
— От шока е. Когато се свести, ще го накарам да брои диаманти. Броенето на диаманти е най-добрата терапия.
Херера се засмя, а лицето му възвърна нормалния си цвят.
— И аз не бих се отказал от броенето на диаманти, след като всичко приключи толкова добре — каза той и продълговатото му лице стана сериозно. — Само че се чудя… на кого би могло да му хрумне!? Умът не ми го побира.