Водеше ме на празните стадиони и в пустите молове. Нищо не беше заключено, защото слънчевата светлина осигуряваше най-добрата защита. Имахме на разположение целия парк „Кор“, за да пускаме хвърчила, или свободни обществени басейни, в които да плуваме. Беше ми казал, че нашата способност да издържаме на слънчевите лъчи е сила, че ни прави свръхмощни. Можем да устоим на това, което ги убива. За мен обаче то беше нещо, което ме правеше само различен, но не и по-силен. Исках да бъда като другите, свит като пашкул в купола на тъмнината, където ми бе уютно. Мракът ме успокояваше. На баща ми не му беше приятно да чуе това, но не каза нищо. Постепенно престанахме да излизаме навън.
Освен ако не ни се наложеше при крайна нужда.
Както сега. Отварям вратата. Дъждът е спрял.
Поемам навън.
Градът бързо е заспал, скрит от капаци в тъмнина. Заемам кон от съседния двор и се отправям по празните улици под облачното небе.
Днес излизам, защото това се налага на всеки няколко седмици. Когато баща ми беше жив, го правехме заедно. За съжаление безмълвно, защото никога не говорехме, дори не се поглеждахме в очите. Излизахме далеч от пределите на града, до Необятната земя на Несигурния край. Дълго е за изговаряне и затова повечето хора го наричат Необятността. Това е безкрайна пустиня. Никой не знае докъде стига и какво има след нея.
Понеже живея във външните предградия, далече от високите офис сгради на бизнес района и още по-далече от центъра на метрополиса, където кулите на правителствените небостъргачи задръстват гледката, не ми отнема много време да изляза от града. Очертанията на града са неясни: няма стена, която да обозначава откъде започва Необятността. Тя се появява незабележимо. Разпръснатите къщи преливат в разнебитени ферми, а те — в рушащи се колиби, изоставени преди много време. Накрая се простира празен терен. Необятността. Там няма нищо. Няма къде да избягаш. Присъстват само най-сурови природни стихии и трите „п“: пустиня, пустота, погибел. Тук нямаме път за бягство, казваше баща ми, няма убежище, няма надежда, няма живот. Не идвай никога насам с мисълта за бягство.
Не си губя времето тук, а се отправям на север. На около час път има една могила, покрита с мек зелен мъх насред Необятността, която като по чудо родителите ми открили преди години. Щом краката ми докосват тревата, затичвам се към група дървета. Протягам се към червен плод, висящ на един клон. Откъсвам го, затварям очи и забивам зъби в кората му. Плодът пращи в устата ми, сочен и сладък, движа челюстта си нагоре-надолу, надолу-нагоре. Когато ядяхме от този плод с баща ми, се обръщахме с гръб един към друг. Срамувахме се, докато отхапвахме хапка след хапка, дъвчехме, а сокът се стичаше по брадичките ни.
След четвъртия плод се насилих да спра. Късам още плодове и ги слагам в една чанта. Спирам за миг и се взирам в небето. Високо над мен се носи голяма птица, крилата й са с необичайна форма, правоъгълни. Кръжи над мен с някак странно застинал силует, после се отправя на изток и изчезва в далечината. Откъсвам още няколко плода и се насочвам към любимото ни място, голямо дърво с изобилие от сочни листа. Винаги сядам под това дърво, дъвча плодове, опрял гръб в ствола, градът е в далечината, мъгляв и плосък. Като мръсна локва.
Преди години оглеждахме зелената площ за следи от други като нас. Например огризки или захвърлени плодове, утъпкана трева, скършени клони. Така и не открихме нищо. Нашият вид внимаваше да не оставя издайнически следи. Въпреки това често откривах неизбежните ясни знаци: по-малко плодове на дърветата. Това означаваше, че и други са идвали тук да берат и ядат. Никога обаче не бях виждал никого от тях.
Веднъж, докато ядяхме, попитах баща си:
— Защо никога не срещаме други хепъри тук?
Той престана да дъвче и се извърна леко към мен.
— Не използвай тази дума.
— Коя дума? Хепър? Какво лошо има…
— Не използвай тази дума — каза строго той — Не искам никога да я чувам от устата ти.
Бях малък; очите ми се напълниха със сълзи. Той се извърна напълно към мен и разширените му очи ме погълнаха. Наклоних глава назад, за да не потекат сълзите ми. Той извърна поглед от мен чак когато очите ми пресъхнаха. Стоя, загледан в хоризонта, докато се успокои.