— Ако тази лодка съществува наистина, защо никога не ви е казвал за нея?
Тя се намръщва леко.
— Нямам представа. Но знам, че всичко друго на картата е точно. Хребетите, планините, всичко се намира там, където е посочено на картата. Дори онези камъни — заявява тя и сочи. — Защо не и лодката?
Поклащам глава.
— Чуйте, дори да съществува — а тя не съществува, — никога няма да стигнете навреме до нея.
— Предпочитам да умра, докато се опитвам.
Не можем да бягаме, трябва да останем и да се бием, напомням сам на себе си. Има надежда да спася Ашли Джун единствено ако останем и се опълчим на ловците.
— Казвам ви, единственият ни вариант за оцеляване е да останем и да се изправим срещу тях — изричам, като отново повишавам глас.
Епап скача напред.
— Хайде, Сиси. Да вървим. Остави го.
Хепърите не са глупави. Умеят да различат една обречена битка и са наясно, че имат повече шансове, ако побягнат. Трябва да съставя план. Такъв, който да ги убеди да останат и да се бият. Взирам се в хепърите. Страхът е изкривил лицата им; изглеждат дребни и уязвими насред Пустошта без защитата на купола. И после ми хрумва една мисъл. Ловците нямат никаква представа, че аз съм с хепърите. Вероятно мислят, че съм сам, самотен беглец, нямат причина да допускат нещо друго. И ароматът на кръвта ми дори сред необятната шир на Пустошта надделява над каквато и да било следа от мириса на хепърите.
Оглеждам хепърите, оръжията им, куфарчетата с ТОИ и струпаните един върху друг обли камъни, оформящи висока и предлагаща защита камара. Примигвам. И ето го. Планът е налице.
Сиси пристъпва напред, застава точно пред мен и ме разглежда въпросително.
— Какво става? Имаш вид, като че ти е хрумнало нещо.
Аз се взирам в очите на всички подред за по няколко секунди.
— Подвийте опашки и бягайте, ако сте прекалено уплашени, но аз имам план — заговарям най-накрая.
Нощта настъпва с непрогледния си мрак. По небето не се вижда нито една светлинка. Звездите са скрити зад огромните движещи се черни облаци, които оформят безкрайни тъмни масиви. Източните планини не се виждат, силуетът им е напълно погълнат от непрогледност.
Сам съм. Седя на земята и съм се облегнал на един камък. В ръката си държа копието, оставено ми от Сиси, преди да изчезне в тъмнината. Притискам върха му към дланта си и застивам за миг. Пред мен се стеле само пустота. Разгръщащата се пред погледа ми безкрайна сивота на Пустошта все още не е потънала в тъмнина докрай. Прави ми компания единствено камъкът, на който се облягам. Долепената до гърба ми повърхност е хладна и ронлива, но в това безкрайно море от мрак солидността му ми действа странно успокоително.
Притискам копието към плътта си и я прорязвам.
Върхът му оставя малък процеп и от него се процежда тънка струйка кръв. Но за преследващите ме ловци това е повече от достатъчно; нещо като маяк в океана от тъмнина.
И само няколко секунди по-късно вопъл на копнеж разсипа Пустошта. Вече така близък и отчетлив, звуковият израз на желанието им е много по-силен. Скоро ще са тук. След по-малко от минута.
Стягам ръката си в юмрук и стискам. Потича още кръв. Достатъчно, че да завладее обонянието им напълно; няма начин да бъдат разсеяни от някакъв си едва доловим мирис на хепъри. Чувствам пулсирането на кръвта в раната, тласъците на бликащата кръв, които са странно несинхронизирани с учестените удари на свитото ми на топка сърце.
Хепърите ме оставиха с това копие и нищо повече.
Стържещ звук, грубо разпръскване на пясък по земята, до слуха ми достига съскащ шепот.
Ловците са тук.
Изправям се, а коленете не ме държат.
Неясно движение от ляво на дясно. После в противоположната посока, на самата граница на визуалния ми конус. От мрака изникват три сенки, в началото са неясни, а после добиват отчетливост.
Коремни плочки.
Алени устни.
Върлината.
И после, като че материализирали се от млечната сивота, се появяват още две сенки. Първо приличат на привидения, а после стават ужасяващо реални.
Феерична рокля.
Директорът.
Очаквал съм само трима, а не петима.
И петимата са гнусно голи, а по телата им е нанесен слънцезащитен лосион, наподобяващ маслена глазура. На местата, където действието на лосиона е свършило, кожата им е осеяна с открити рани, наподобяващи вулканични кратери, и личи, че са кървавочервени, въпреки тъмнината. Резултат от целодневното излагане на светлина в библиотеката. Най-ужасяващи от всичко са очите им. В тях се чете неприкрит гняв, откровена омраза, примесена с неконтролируем копнеж за моята кръв.