— Не сте ли истинска радост за окото? — заговарям.
Те приближават с ръмжене. Бавно, метър по метър се примъкват към мен.
Нещо не е наред: не така съм си представял, че ще протече сцената. Прекалено овладени са; очаквал бях необуздана охота за хранене, извисяващи се над мен тела, оголени зъби, надпревара да се доберат до мен и да впият челюсти. Бях сигурен, че ще бъда разкъсан на безброй парчета до секунди. Но те ми се струват прекалено методични.
— Може би не сте си взели дрямката за красота днес? — отбелязвам. — Изглеждате ужасно.
Те започват да се разгръщат в широка дъга.
Следя ги с поглед до един, но обръщам особено внимание на директора, който е точно пред мен. Той е най-спокойният в групата, дишането му е равномерно, а стъпките му по пустинния пясък са отмерени. Дългата му лява ръка виси свободно надолу и той почуква леко с нокти по капачката на коляното си, а по необяснима причина дясната остава зад гърба му.
— Решихме да играем игра — казва.
— Разправете ми.
Върлината, който се намира в края вляво, се снижава ниско долу, докато продължава да описва въображаема дъга.
— Опитвам се да реша как да я нарека. „Игра на споделяне“ и „Игра на наслада“ водят в списъка с имена.
Феерична рокля приближава от дясната ми страна, съвсем бавно, наподобява топка за боулинг, а погледът й прелива от нетърпение. Висящите мастни натрупвания в долната част на тялото й са като водни капки, които се канят да се откъснат от ръба всеки миг. Зъбите й са оголени и се чува тихо съскане. Продължава да се движи, докато не достига до купчината камъни.
Същото прави и Върлината вляво от мен. Всеки от ловците държи позиция; поглеждат към директора, сякаш очакват по-нататъшни напътствия. После дъгата се затваря, кръгът става все по-малък и по-стегнат.
— Ще трябва да те превърнем в пример за назидание — продължава директорът. — Ти се подигра с лова, с института, с владетеля. И с мен. Репутацията ми е непоправимо накърнена. Що за експерт по хепърите би могъл да не разкрие намиращ се под самия му нос хепър? — И за първи път тонът му издава емоции. Запъва се за кратко. — Няма да е достатъчно просто да те погълнем. Би било прекалено бързо — както за нас, така и за теб. Така че решихме — предложението е мое, разбира се — да те поделим, да ти се насладим. Бавно. Охолно. Парче по парче.
Продължават да се придвижват сантиметър по сантиметър и не спират да местят погледи напред-назад, като оглеждат мен и намиращото се зад мен.
Внезапно Алени устни се спуска насреща ми.
— Спри! — крясва директорът и тя замръзва в полуприклекнала поза, тялото й е напрегнато като на уплашена котка. И за първи път зървам намиращия се в дясната ръка на директора ТОИ, който е насочен към Алени устни. Трябва да е оръжието на Ашли Джун, онова, което оставих в библиотеката.
Алени устни се връща обратно в строя.
— Тази игра е трудна, понякога вълнението може да ни завладее. — Той поглежда към всеки от ловците. — Пристъпете — нарежда им.
Те се движат бавно напред, затягайки кръга все повече, като всеки запазва позицията си. Очите им не се откъсват от мен, изучават ме.
— Ще те консумираме парче по парче, крайниците един по един — обяснява директорът. — Двамата мъже ловци ще получат ръцете, а двете жени ще откъснат краката ти, но не наведнъж. Ще го проточим във времето. Може би с пет минути разлика помежду. Ще се стараем да те поддържаме жив. Ще се получи добре за книгата, нали разбираш? Подобен край наистина поддържа интереса на читателите. Ускоряваща пулса кулминация като никоя друга. — Взира се в мен, а очите му лъщят от влага, като че се лигавят.
— Аз ще съм последен. Ще получа главата ти.
— И после какво?
Директорът отмята глава назад подобно на виещ, към нощното небе вълк и почесва китката си с неистова възбуда.
— Настина ли попита за после? Какво значение има за теб? Ти ще си мъртъв. — Млъква за кратко и ме изучава. — О, нима си загрижен за приятелчетата си хепъри? Не си струва да напрягаш мисълта си. В крайна сметка ще се доберем и до тях. Дори в тази обширна пустиня пак ще ги открием.
Не знаят къде са останалите хепъри, казвам си.