Трябва ни ТОИ, казвам си. Кинжалите няма да помогнат с нищо…
Първият улучва Алени устни в крака. За моя изненада тя изпищява от болка, пада на земята и притиска бедрото си, където се вижда стърчащата дръжка на кинжала.
Вторият се забива в рамото на Коремни плочки. Тя се завърта, сякаш шибната жестоко от бич, а после се строполява тромаво с писъци. Кинжалът я е пробол дълбоко, острието му се е забило в гърба й точно под лопатката.
Как го прави? Как успява да нанесе такива тежки поражения с кинжалите?
И в този момент осъзнавам какво е предприела Сиси. Прицелила се е в същите места, където ТОИ вече бяха причинили значителни наранявания. В отбелязаната с кръстче от ТОИ лепкава плът и разпадащи се мускули, изпускащи млечножълта течност. В ключицата на Коремни плочки и в бедрото на Алени устни. Единствените места, на които един кинжал би нанесъл сериозно поражение.
Но третият кинжал. Носи се право към носа на Върлината. А той вече стана свидетел какво се случи с другите двама ловци. Снижава се в последната възможна секунда; кинжалът прелита над главата му. И без да нарушава темпото си, той все още е по петите ни. По-точно целта му е Сиси, опитва да се докопа до нея, преди да е метнала нов кинжал.
И ще успее да го стори, при това доста лесно. Сиси действа методично и бързо, когато посяга към кръста си за нов кинжал, но не достатъчно бързо, дори не наполовина бързо, колкото е нужно. Освобождава кинжала и пръстите й вече са върху острието му, когато Върлината се хвърля към нас. Сиси вдига поглед; лицето й посърва. Знае, че е закъсняла.
И точно в този миг Епап замахва странично с копието си.
То издава вибриращ звук в нощта, невероятно хвърляне, лишено от всякакво колебание. Уцелва Върлината право по носа, точно в целта.
Прозвучава ужасяващо хрущене. Главата на Върлината се отмята назад, краката му се подкосяват, той размахва ръце във въздуха, за кратко тялото му е успоредно на земята и накрая се строполява. Копието го е пронизало в лицето, превръщайки се в нелепо подобие на носа на Пинокио.
Хващам Джейкъб и Епап и ги помъквам заднешком. Сиси ни е осигурила малка отсрочка, нищо повече. Тя също е наясно с това.
— Дейвид! — извиква. — Нужен си ни незабавно!
И в този момент го чуваме, най-сетне, звука от чаткащи по земята копита, от приближаващия към нас кабриолет.
— Какво те забави толкова? — крясва Епап.
— Проклетият кон — отвръща Дейвид, чието лице се вкаменява при вида на проснатите по земята стенещи ловци. — Тръгна в погрешна посока. Опитваше се да избяга.
— Да вървим, моля ви, да вървим — обажда се Бен от вътрешността на кабриолета, а по лицето му блестят сълзи.
— Няма страшно, тръгваме веднага. Всичко ще бъде наред — успокоява го Епап.
Всички започваме да се натикваме вътре. Нещо обаче не е наред. Нещо, което не мога да определя точно.
— Почакайте — извиквам. Хващам Епап за рамото, за да му попреча да се покатери. — Излезте навън.
— Какво има? — В погледа му не личи гняв, какъвто очаквах. Вместо това от очите му блика страх.
Завъртам се, като се опитвам да мисля трезво. Погледът ми среща този на Сиси. Там зървам отражение на собственото си усещане за надвиснала опасност, тревогата, че сме пропуснали нещо…
Някого.
— Директорът — прошепвам.
Отново се завъртам и оглеждам заобикалящия ни мрак. Нищо.
— Никой да не мърда — нареждам тихо.
Всички замръзваме по местата си, почти неспособни да дишаме. Той е някъде там, зад стената от мрак, наблюдава ни. Знам го. Чака да използваме всичките си оръжия, да се изтощим с останалите ловци. Наблюдава и дебне да се скупчим в кабриолета; веднъж озовем ли се вътре като овце в кошара, той ще влети, готов за безумно пиршество, вкарвайки в употреба острите си като бръсначи нокти и зъби, за да превърне кабриолета в кървав ковчег.
Сиси също е насяно с всичко това. Прошепва, без да помръдне:
— Дейвид, дай ми онзи ТОИ, който ти оставихме.
— Не работи — отвръща. Опитах се да стрелям с него, но не се получи…
— Предпазителя — обяснява му Сиси. — Джийн ти каза да освободиш…
— Как? Не знам как.
Конят внезапно извърта уплашено глава наляво и разширява ноздри.
От тъмнината изниква черна сянка и се движи със стъписваща скорост. Директорът ни доближава мълчаливо, като отскача на длани и стъпала и покрива по двайсет метра наведнъж, а бързината кара бузите и устните му да се отдръпват назад, с което оставят оголените му зъби в някакво подобие на безумна усмивка. Извива се в скок право насреща ми. Кани се да започне с мен.