Затварям очи, готов да умра.
Секунди по-късно все още съм жив. Когато отварям очи, той стои пред нас на десет метра разстояние. Не гледа към мен. Нито към Сиси. Гледа зад нас.
Обръщам се. Дейвид стои на капрата с насочен към директора ТОИ. Виждам зад ръката му скрития от погледа на директора предпазител. Все още е спуснат.
— На най-висока степен е — заявява Дейвид решително. — Готов е да убива.
Директорът почесва китката си.
— Малкото момче иска да се направи на герой. Толкова мила гледка.
— Искам прикрепения към гърба ти ТОИ — продължава Дейвид, като пренебрегва думите му. — Хвърли го насам.
— Какво ти става? Не бих могъл да ви нараня с него…
— Хвърли го веднага! — изкрещява Дейвид, а в тона му личи страх. Насочва поглед към камъните. Тъмни силуети започват да се надигат от земята.
— О, разбирам — отбелязва директорът, докато ги оглежда. — Тревожиш се заради другите ловци.
— Не — отрича Дейвид. — В момента ме тревожиш единствено ти. И по тази причина след три секунди ще те застрелям, освен ако не предадеш притежавания от теб ТОИ.
Явно има нещо в тона на Дейвид, защото директорът прави именно каквото му е наредено. Въпросният ТОИ пада в краката на Сиси. Тя го вдига.
— И сега какво? — пита директорът. Изучава лицето на Дейвид. — Наистина ли ще ме убиеш? Та аз те познавам, откакто се роди. Израсна пред очите ми от мъничко бебче. Аз бях този, който ти пращаше подаръци за рождения ден — книгите, тортата, помниш ли ги? Нима наистина…
— Да! — изрича Сиси и го прострелва в гърдите.
Директорът се дръпва назад със скоростта на светлината. Лъчът само облизва гърдите му и причинява повърхностно нараняване. Но това стига, за да го забави. Той потъва обратно в мрака, отстъпва.
Сиси кима към нас; бързо всички се натикват в кабриолета. Аз скачам на капрата и хващам юздите. Сиси се настанява до мен, извърта се на една страна и оглежда заобикалящата ни тъмнина, а пръстът й е на спусъка на ТОИ.
— Мислите, че победихте ли? — проехтява гласът на директора. — Мислите, че сте по-добри от нас ли? Вие? Вонящи хепъри.
Хвърлям поглед към Сиси. Тя поклаща глава. Не може да го види.
— Само отложихте неизбежното. Вслушайте се. Чувате ли го?
Нищо, освен вятъра.
И после го долавям. Приглушено шумолене като от тъпчене върху сухи есенни листа. Ала примесено с остър шепот, който звучи като търкане на метални стружки в стъкло. Сиси се обръща по посока на шума, към намиращия се в далечината институт. Лицето й посърва, напълно втрещена е.
Неясна стена от още по-наситен мрак се надига, подобно на движещо се към нас цунами.
— Идат примерните граждани — присмива ни се директорът. — Всички гости, целият персонал, представителите на медиите. Стотици са. Някой е отключил. Щом го осъзнаха, вече нищо не можеше да ги спре, не подлежаха на овладяване. Можех единствено да се надявам да ги изпреваря заедно с ловците, като използваме ловните принадлежности, за да спечелим преднина. Уви… — Гласът му пресеква.
От далечината долитат още звуци, приглушени писъци и стонове на желание.
— Мили боже, представяте ли си как ще обезумеят, като научат, че всички хепъри все още са живи?
Сграбчвам юздите и шибвам коня с тях. Политаме напред. Към единствената ни останала възможност. Лодката. Ако изобщо съществува.
Съжалявам, Ашли Джун, съжалявам…
— Идват! — крещи той, а гласът му ни преследва през пустинята. — Идват, идват, идват, идват…
Летим въпреки неравния терен. Конят препуска по-бързо отвсякога. Но докато преди стойката му беше грациозна, сега е нервен, отчаян и притеснен. С изминаването на минутите напрежението става все по-осезаемо.
Преследващата ни стена от прах е леко по-неясна. Но все по-непрогледният мрак създава илюзия за изчезването й, а не увеличаването на дистанцията. Силата на ръмженето и виковете се е увеличила. Седящата до мен Сиси сега разглежда картата. С изчезналата преди много време слънчева светлина тя избледнява и цветовете се свеждат до бяло. Пръстите й следват една пътека върху картата и тя върти глава, за да търси репери.
— Трябва да се движим по-бързо! — изкрещява в ухото ми.