От раната на дланта ми все още се стича кръв. Правя всичко възможно да я спра, като притискам към мястото парче плат, което не е особено лесно действие, ако в същото време управляваш кон.
Чувствам как нечии пръсти издърпват парцала.
Тя го сгъва и го притиска още по-силно.
— Трябва да спреш кървенето — обяснява.
— Няма нищо, не боли толкова много.
Тя притиска още по-силно.
— Не ме тревожи болката. Притеснявам се, че кръвта ти издава местонахождението ни.
Дърпам кърпата.
— Не се притеснявай, че ще подушат кръвта. Виждат ни идеално в тъмното.
Тя гледа назад в продължение на няколко секунди, а когато се обръща, на лицето й е изписана тревога. Не е нужно да питам. Шумът от прииждащата тълпа се усилва с всяка минута.
— Листът с картата е чисто бял — констатира обезсърчено.
— Всичко е наред — отвръщам с фокусиран напред поглед. — Не ни е нужна. Просто трябва да продължим да се движим право напред и ще стигнем до реката. Ще я следваме на север и скоро ще се доберем до лодката. Просто е.
— Просто е — повтаря тя. Поклаща глава. — Така твърдеше и за плана ти срещу ловците. Случилото се преди малко беше истинска катастрофа. Не каза ли, че ще са трима, а не петима?
— Всички до един ме уверихте, че ще се справите с наличните ТОИ. Вместо това Епап изпадна в пълна паника и изхаби изстрелите си в първите пет секунди. А Джейкъб не успя да стреля дори веднъж. Колко пъти още трябваше да повторя да не забравя да освободи предпазителя?
Тя обръща глава настрани и осъзнавам, че хапе езика си.
След няколко минути заговарям:
— Благодаря, че не ме изоставихте. И че се бихте редом с мен.
— Не правим такива неща.
— Какви?
— Не изоставяме нашите. Не ни е в стила.
— Епап беше…
— Празни приказки. Познавам го достатъчно добре, че да ми е ясно. Не изоставяме нашите.
Думите й се загнездват дълбоко в съзнанието ми. Сега е мой ред да мълча. Мисля за Ашли Джун, сама в онази килия. А после дочувам укоряващия глас на директора: „Избяга като плъх и я остави съвсем сама.“
Изплющявам с юздите, за да увелича темпото. Конят препуска, пръхтейки, а по цялото му тяло лъщят капки пот.
Въздухът е разцепен от писък. Прекалено силен, прекалено близък, прекалено скоро.
И после ги чувствам. По лицето ми падат капки дъжд. Поглеждам ужасен нагоре. Виждам скупчилите се там по-черни от нощното небе тъмни облаци. Дъждът ще размекне земята; за коня тя ще се превърне в лепило.
Сиси също усеща капките. Обръща се, а очите й се заковават в мен. Питат: „Усети ли дъждовните капки? Усети ли ги?“ Мълчанието ми е достатъчно красноречив отговор. Тя прехапва долната си устна.
После се изправя. Конят продължава да галопира, а кабриолетът подскача и трака. Дрехите й са изпънати назад от вятъра и се веят лудешки зад гърба й. Дъждът се усилва и осейва голите й ръце, шията, лицето, краката с безброй миниатюрни звездички.
— Там! — крещи, а дългата й мускулеста ръка, изваяна като на бронзова статуя, сочи право пред нас. — Виждам я, Джийн! Виждам я. Реката! Проклетата река!
— Ами лодката? Виждаш ли лодка?
— Не! — крещи тя и сяда обратно до мен. — Но е само въпрос на време.
Тропотът зад нас се усилва, а също ръмженето и съскането. Толкова по-близо са. Открадвам бърз поглед. Не виждам нищо, освен пълен мрак. Само въпрос на време е. Сиси е права. Каквото и да се случи, вече е само въпрос на време.
Реката е истинско чудо. Дори при тракането на кабриолета и врявата, вдигана от преследващата ни тълпа, успяваме да чуем нежния и мелодичен ромон в далечината. Когато малко по-късно достигаме до нея, в първия миг сме изненадани от размерите й, бреговете й лежат далече един от друг, ширината й е внушителна, най-малко двеста метра. И въпреки това, макар и под натежалото от черни облаци небе, тя изглежда кротка и женствена. По повърхността й се виждат блещукащи светлинки, които в началото взимам за светулки. Водите й текат, подобно на бавно разгъващи се пластини на броня.
Конят значително е намалил темпото си. Дишането му е затруднено, въпреки че се движи по-бавно. На няколко пъти се озовава опасно близо до брега, преди да коригира курса си. Пресилих го. Забавя до тръс и накрая спира. Дърпам юздите, но знам, че е безсмислено. Конят има нужда от почивка.
— Защо спираме? — крещи Епап от вътрешността на кабриолета. Не получава отговор и изскача навън. — Какво става? Не можем да си позволим да спираме.