— Не можем да си позволим да не го направим — обяснявам. — Конят е на път да се гътне. Нека си поеме дъх за една минута.
— Нямаме минута. След минута ще ни връхлетят! — Той сочи към непрогледния мрак, откъдето се носят развълнувани писъци.
Пренебрегвам го, защото знам, че е прав, и скачам от кабриолета. Когато полагам длан върху мускулите на краката на коня, те пулсират.
— Добро конче, добро конче, пресилих те, нали?
Епап се завърта и сочи смаяно към мен.
— Можете ли да повярвате? Опитва се да проявява разбиране към коня в такъв момент. Сиси, къде отиваш?
Сиси тича към реката. Навежда се надолу от брега и се връща с купа с плискаща се в нея вода. Конят натапя муцуната си и започва да сърба жадно. След по-малко от пет секунди е приключил. Цвили за още.
Сиси го потърква по главата.
— Ще ми се да можех да ти дам още, но няма време. Ти обаче трябва да продължиш напред и да ни помогнеш да открием лодката, а аз ти обещавам, че ще получиш колкото искаш вода. Но нека първо намерим лодката. Бързо! Бързо! — Тя изкрещява последните думи и го шляпа по хълбока. Конят примигва, изцвилва и после се стрелва напред. Всички скачаме обратно в кабриолета. Конят отново е на път.
Звуците наближават все повече зад гърба ни. Дъждът се лее.
Орем напред. Първо фигуративно, а после в буквалния смисъл. Земята е подгизнала и размекната и полепва по колелата на кабриолета и по копитата на коня. Дори насрещният вятър работи срещу нас, свирепите му пориви ни отблъскват назад, отнасят мириса към настъпващите орди и ги възбуждат още повече. Дъждовните капки се забиват в очите ни.
Непрогледната тъмнина поглъща всичко около нас и кара коня да се слее с нощта. Само звукът от затрудненото му дишане и придвижването на кабриолета напред доказват, че той всъщност е пред нас.
Сиси е потънала в мълчание. Няколко пъти хвърлям бърз поглед встрани и зървам здраво стиснатата й уста и примижалите заради дъжда очи. По челото й са полепнали кичури коса и се спускат на диагонал пред лицето й. Воят, разцепващ нощта, идва смущаващо отблизо. Тя ме поглежда и аз кимам.
Провесва единия ТОИ на шията ми, а тя самата стиска здраво другия.
Хор от ръмжене и съскане, придружено от скърцане на зъби. Вече не се намират зад гърба ни, а са редом с нас.
Сиси освобождава предпазителя.
В небето проехтява гръм. Вдигам рязко глава нагоре, изпълнен с внезапна надежда.
Разнася се изпълнен с недоволство вой.
А после небето е разцепено от мълнии, ярки и могъщи светкавици. Земята мигом е осветена, превръщайки се в черно-бял релеф — черните щрихи, оформящи източните планини, отразяващата повърхност на реката, наподобяваща разтопено сребро. Обръщам глава, за да хвърля поглед назад, и в тази част от секундата, преди отново всичко да потъне в мрак, ги виждам: към нас се носи безбройно множество. За кратко са се притиснали към земята, подобно на карти за игра, уплашени от светлината. Но са толкова много. И толкова близо. На един хвърлей разстояние. Очите им блестят заради мълниите, а зъбите им лъщят.
Поредица от зловещи гръмотевици разтърсва земята. Отзвучава и е заместена от вопли на агония и гняв.
Всички са заслепени. От светкавиците. Това ще ни даде може би още минута.
— Видя ли? — крещи към мен Сиси и изведнъж стиска ръката ми. — Видя ли?
— Знам, знам, но не се тревожи…
— Лодката! — извиква и започва да подскача. — Видях я, видях я, наистина е там. — Завърта се и крещи към останалите. — Видях лодката. Точно пред…
Кабриолетът попада на много разкалян участък, колелата му затъват в тинята и блокират. Сиси полита във въздуха и изчезва в нощта. Аз също отхвърчам от мястото си; краката ми се закачат в перилото и това скъсява траекторията ми. Приземявам се върху коня, чийто гръб е хлъзгав заради потта и дъжда.
Когато се изправям, целият свят се върти около мен. Къде е горе, къде е долу, ляво, дясно, север, юг, всичко е объркано и неразличимо. Вдясно от себе си чувам плача на малко момче: Бен. Втурвам се към него и го вдигам от калта. Също като мен, той целият е покрит с тиня.
— Бен! Всичко е наред! Боли ли те някъде? Имаш ли нещо счупено?
Ръмженето и скърцането на зъби все повече се приближават.
Бен не продумва, а само ме гледа и клати глава. Вдигам го.
— Трябва да действаме. Сиси! Къде си?