Кратко проблясване в небето осветява за кратко заобикалящия ни пейзаж. Прекалено кратко е, че да успея да зърна друго, освен хепърите, които се надигат от земята. С изключение на Сиси, която е малко по-нататък и все още лежи в калта. Затичвам към нея, а небето отново е разсечено от мълния.
— Трябва да се изправиш, Сиси! Трябва да действаме. — Прекалено уморена е, но аз я изправям на краката й. — Сиси! — крясвам й и тя се съвзема. Замайването й е заместено от паника и страх.
— Къде са останалите? Добре ли са? — пита.
— Добре са. Трябва да тръгваме. Покажи ни къде е лодката.
— Не! Провизиите ни, моя ТОИ, нужни са ни.
— Няма време. Настигат ни.
— Няма да оцелеем без…
Към нас се понася вой, който като че идва от гърлата на хиени и е толкова близо, че успявам да доловя индивидуалните интонации и проточването на слюнка между отделните звуци.
— Сиси! Чуй ме — извиквам към нея и соча към останалите хепъри. — Те няма да послушат мен, а единствено теб. Накарай ги да тичат към лодката. Накарай ги…
Нова мълния осветява небето и влажната земя. Виждам лодката. Намира се благословено близко. На някакви си стотина метра. Но после зървам и огромната тълпа.
Вече са до нас. Дори по време на краткия проблясък успявам да видя бледите им лъщящи силуети, които се придвижват към нас с плашеща бързина, подобно на подскачащи камъчета.
Докато трае мълнията, всички залягат като бодлите на таралеж и вият от гняв.
— Веднага, Сиси! — крясвам.
Но тя вече тича и подбира останалите настоятелно. Тръгвам след тях, шляпайки върху заблатената земя. Калта прониква бързо в обувките ми, като че е целувка на смъртта, и сериозно забавя скоростта ми.
Пак е тъмно. После в небето проехтява гръм след гръм. Отново сме засипвани от резки възгласи, изпълнени с копнеж.
Те идват.
Чувам жвакането на мократа кал, докато приближават зад гърба ми. Шепот, шепот, шепот, дишат във врата ми.
— Мили боже! — крещя. Думи, които не съм произнасял с години, думи, които някога казвах всяка вечер заедно с майка ми, чиито очи преливаха от нежност, докато обгръщаше с длани сключените ми ръце. Забравени слова, погребани толкова дълбоко в съзнанието ми, че единствено лопатата на безнадеждния страх би могла да ги извади на повърхността. — Мили боже!
Небето не е осветено от една-единствена мълния, а от цяла серия преплитащи се светкавици, които се стрелкаш по покрива на света. Толкова ярки са, че дори аз съм заслепен за миг и всичко около мен е невероятно бяло. Но не спирам да тичам дори със затворени очи. Защото все още мога да зърна лодката, негативът й се е запечатал в съзнанието ми, в черно и бяло.
— Не спирайте, продължавайте напред! — извиквам, макар вече да сме заобиколени от стоновете на страдание и болка. Когато отварям очи, вече съм на пристана. — Насам! — изкрещявам, преди да осъзная, че всички са пред мен и тичат по пристана, а стъпките им отекват глухо върху дървените дъски. Втурвам се след тях. Те скачат в лодката и Сиси вече изтегля въжето на котвата, а Епап държи извит в единия край дълъг прът, за да я избута от брега.
Тъй като съм най-отзад, само аз успявам да видя какво не е наред. Какво така ужасно не е наред.
Въртя се в опит да огледам пристана. Прекалено тъмно е.
— Скачай! — нарежда ми Епап. — Какво чакаш?
Подвивам колене, за да скоча, и се спирам.
— Хайде!
Замръзнал съм на мястото си и не мога да накарам краката си да се движат. Отново се обръщам. Пристанът все още е празен.
Воплите на страдание се усилват. Скоро ще са обратно на крака. А броени секунди след това — до нас.
— Тръгвайте без мен — виквам. — Продължавайте. Ще ви настигна!
— Не, Джийн, остави коня. Не ставай глупав…
Но аз вече тичам обратно по пристана.
Малки проблясъци по небето следват грандиозната гръмотевична буря. Достатъчни са да ги задържат настрана за още няколко секунди и по-важното, да предоставят нужната ми светлина.
Ето го. Пред кабриолета. Не конят.
А Бен.
Трескаво се труди върху юздите в опит да ги освободи, а лицето му е покрито с кал, с изключение на участъците, където е била отмита от сълзите или дъжда. Устата му е отворена и оттам излизат случайни странни звуци.
— Ах… не… не… моля те…
Хващам го през гръдния кош и го вдигам върху раменете си, като в същото време се завъртам, готов да се втурна обратно. Докато го правя, той успява да развърже последния възел и конят е свободен. Очите му са изскочили от страх; готов е да побегне. Хрумва ми идея. Сграбчвам юздите, преди да е успял да хукне.