Около себе си дочувам плискането на калта и протяжния вой, причинен от копнеж.
Хвърлям Бен върху коня.
Върху мен се сипят пронизителни писъци. Зад мен са, зад мен са, канят се да скочат отгоре ми.
Повдигам крак, готов да се покатеря върху коня.
Конят се стрелва напред и потъва в мрака оставяйки ме след себе си. Виждам как Бен се е вкопчил във врата му в опит да спаси живота си и в следващия миг бързо изчезват в тъмнината.
Хващам окачения на врата ми ТОИ и освобождавам предпазителя.
Първобитни писъци изпълват въздуха.
Затичвам се с пръст върху спусъка и с глава назад, нащрек за пряка опасност. Не позволявай да се дезориентиращ, не губи позиции. Приближавам се до речния бряг вдясно от мен.
Бързай.
Хвърлям светкавичен поглед назад. Тъмни силуети подскачат като шамандури в басейн. Подире ми се носи цяла вълна. Един от силуетите се хвърля с крясък към мен, а чисто голото му тяло блести като мокър мрамор. Оголените му зъби почти приличат на ореол от светлина. Стрелям. Първият лъч не уцелва, но вторият се забива в стомаха му и той се превива на две още във въздуха. Приземява се в краката ми с очи, стиснати от болка, и с неописуем рев. Чувствам как тънките му и дълги пръсти ме сграбчват за глезена и топлия му дъх върху кожата си.
— Къш! — изкрещявам и нареждам на краката си да тичат.
Просъскване вляво. Обръщам се…
И се навеждам. Над мен прелита нечие тяло и се приземява на крака. Завърта се. Върху мен е, с ръце на шията ми и отворена уста. Виждам уголемените му кучешки зъби и черната бездна в дъното на устата му. Ако пропусна, плътта ми, кръвта ми и костите ми ще изчезнат в тази черна бездна.
Лъчът уцелва право в отворена му уста, директно в гърлото. Не пищи. Не може.
Хвърлям безполезния ТОИ настрана, тъй като вече е изразходван. И ето че отново тичам. Вече виждам пристана.
Вълна от тела попада в периферното ми зрение отляво. Пред мен са. Пресрещат ме. Половината от тях се втурват към пристана, за да се доберат до лодката, а другата половина се насочват към мен. Ограден съм от всички страни: зад гърба ми, вляво и отпред. Навсякъде са.
Само не и в реката.
Завивам рязко надясно и целта ми е брегът. Онези, които се намираха зад гърба ми, сега са вдясно и ме доближават със свирепи намерения.
На трийсет метра съм.
Изсипват се пред погледа ми отдясно подобно на вода през скъсана язовирна стена и са на около стотина метра.
Още двайсет метра. Коленете ми треперят.
И с това се свършва. Те ме пресрещат просто така. Виждам как пред мен се изсипва цяла върволица от тях, подреждат се по брега, приклякат и се готвят да се хвърлят отгоре ми.
Но аз не спирам. Въпреки че от очите ми се леят сълзи, а краката ми заплашват да поддадат под мен. Дори когато дробовете ми са на път да се взривят, аз пак не спирам. Няма да умра застанал на едно място. Няма да умра коленичил. Ще умра тичайки и борейки се. Ще ги срещна от упор. Внезапно ме изпълва прилив на гняв, по-мощен от мълниите, разцепващи нощното небе, електрическо напрежение, зареждащо тялото ми.
Никога не забравяй. Чувам ясно гласа на Ашли Джун в ушите си.
Никога не забравяй кой си. Това е гласът на баща ми, плътен и сериозен.
С мощен вик се хвърлям към тях.
Те ме атакуват.
И в този момент скачам във въздуха по-високо, отколкото някога изобщо съм скачал, и прелитам над тях по посока на реката. Водата й се надига, за да ме посрещне.
— Забраненият мах! — крещя.
И ето че съм в реката, която е изненадващо топла. Тишината, докато съм под повърхността й, макар и краткотрайна, предлага прекрасна отмора от воя и крясъците. Само бълбукащи звуци и далечно припяване. После чувам няколко цопвания едно след друго. Скачат във водата след мен.
Протягам ръка напред, замахвам силно и загребвам. Чувствам оттласкването на тялото си, обливащата главата ми вода. После започвам да ритам, протягам другата си ръка и загребвам. Това е начинът, по който винаги съм желал да плувам, начинът, по който ми се е струвало редно да плувам. Вдигам главата си за миг: в реката са, но са безобидни. Тук са като тромави кучета, сравнявани с делфин.
Лодката се е отделила от пристана и вече се намира в безопасност в средата на реката. Пристанът е пренаселен със съскащи и ръмжащи от гняв хора. Виждам, че Епап и Джейкъб гребат и поддържат добра скорост.