Опитвам се да ги извикам, но не мога да бъда чут заради яростната врява и плющенето на дъжда върху водната повърхност. Викам по-силно, но вятърът носи гласа ми в посока, обратна на лодката и на хепърите. Загребвам още няколко пъти, но макар и да съм бърз, лодката, която се възползва от течението по-добре от мен, е по-бърза. Продължават да набират преднина, а аз чувствам внезапен отлив на енергия. Усещам тялото си неописуемо тежко, ръцете и краката ми са като напомпани с нещо, дробовете ми са неспособни да поемат глътка въздух.
— Хей! — крещя. — Почакайте.
Заради дрехите ми е, осъзнавам. Напоени до крайност, те са станали непосилно тежки. Но не мога да ги съблека. Няма начин да продължа да се движа напред и едновременно с това да се събличам. Така че продължавам с усилията, като се концентрирам да движа едната ръка след другата и да замахвам възможно най-силно. Но колкото и да се старая, лодката се отдалечава все повече.
Изоставят ме. Хепърите.
Обръщам се по гръб и плувам. Прекалено уморен съм. Водните капки падат по лицето ми. Най-накрая разбирам какво е да си изоставен. Винаги съм го чувствал, но сега вече наистина го знам.
Веднъж Ашли Джун ми каза как е стояла насред училищния двор, изкушена да убоде пръста си. Да остави краят й да настъпи, да се предаде. Би било толкова лесно. Да затворя очи, да се оставя на течението и да им позволя да ме настигнат. Най-накрая да се поддам. При толкова много от тях краят ще дойде бързо.
Но да сложа край сега би означавало да изоставя единствения човек, който не изостави мен. Ашли Джун.
Обръщам се по корем и започвам да греба. Движенията ми са вяли, чувствам ръцете си като буци кал, които шляпат във водата. Започвам да потъвам.
После чувам плискане на вода някъде близо до мен.
Нечии ръце ме хващат за гърба и ме обръщат. Една ръка се плъзва през гръдния ми кош. Лице се появява някъде отдолу и се притиска към моето.
— Хванах те. Държа те.
В замаяното си състояние решавам, че е Ашли Джун, шепне нежно, чувствам водата по тила и ушите си, дъхът й е насечен и топъл. Иска ми се да я попитам как е успяла да се измъкне, как се е добрала дотук толкова бързо…
Но после ме изтеглят в лодката като мрежа, пълна с риба. Поставят ме в средата. Свели са глави към мен загрижено. Дейвид. И Джейкъб. Нечие тяло се строполява до моето, влажно и черно, сякаш принадлежащо на тюлен.
Сиси.
— Обърнете го настрани — нарежда, докато плюе вода.
Усещам как към едната страна на лицето ми се притиска дърво, твърдо и гладко е, мекото плискане на водата оттласква леко лодката. Избутвам се до седнало положение.
Лодката представлява много малко повече от добър сал, но пък достатъчно широк и стабилен. В центъра й се намира каютата, която е просто дървена колиба. В задната част на лодката Епап и Джейкъб продължават да гребат усилено, придвижвайки лодката надолу по течението и надалече от брега. Ето го и Бен: седи под навеса, прегърнал колене. Поглежда ме, върху набразденото му от вадички лице се появява лека усмивка. Изсвирва с пръсти към задната част на каютата и когато чувам разнеслото се от там цвилене, последвано от глухо потропване на копита върху дървото, ми става ясно.
Цялата нощ ни следват по протежението на брега, стотици от тях, ръмжащи с ненавист, заради това, че са били измамени и лишени от полагащото им се по право. Нощта е безкрайна, изпълнена с дъжд, тъмнина и непрестанния им първобитен вой. Най-сетне спира да вали и облаците се разпръскват. Появяват се луната и звездите, озарявайки с бледата си светлина стотиците, струпали се по брега, чиито очи са широко отворени и изпълнени с желание дори в този момент. Лунната светлина ги гневи, но те остават с нас в отказ да напуснат. Нощното небе просветлява, както винаги се случва в крайна сметка и в заобикалящата ни чернота започват да се появяват нюанси на сивото. Постепенно започват да си тръгват, в началото само няколко на брой, а после с колективен, гневен заради незадоволения им копнеж вой, който продължава над една минута, се обръщат и затичват в обратна посока. Обратно в института, обратно към мрака, затворен между стените му.
Решаваме да действаме на смени през деня: двама на греблата и един на пост. Когато не сме на смяна, спим в каютата — или поне се предполага, че трябва да го правим, — представляваща проста, подобна на барака дървена конструкция, чиято предна страна е открита.