Оставят ме да отдъхна по време на първата смяна, но аз съм прекалено напрегнат, за да заспя. Прекарвам времето си, като топя ризата си във водата и я давам на коня да я смуче, за да си набави вода. Както всички останали не спирам да оглеждам Пустошта за признаци на живот, макар да знам, че горещото и ярко слънце предлага достатъчна защита. Един час по-късно в крайна сметка започвам да плета крака и лягам в каютата. Сънят приижда и се отдръпва като пеперуда с липсващо крило: плахо и неуверено.
Но когато се събуждам, вече е късен следобед. Оставили са ме да проспя две смени. До мен Бен и Епап са в дълбока дрямка. Бен промърморва нещо неразбираемо. Сиси е в предната част и наблюдава брега. Присъединявам се към нея.
— Ще се върнат през нощта — отбелязва.
Кимам.
— И утре вечер. И може би на следващата вечер.
Тя потърква носа си с ръка.
— По-добре да се молим тази река да продължава. Ако стигнем до края й днес, утре…
Не е нужно да довършва изречението.
Мълчим за известно време.
— Някога ще спрат ли да ни преследват?
— Не. — Взирам се в източните планини. — Стига да знаят, че сме тук, ще продължат да идват. Никога няма да спрат. Ще построят убежища по средата на пътя, за да се подслоняват през деня, и ще ги използват като трамплин, за да се доберат постепенно до нас.
Тя отпива от чашата си. Заглежда се в далечината.
— Можем да спрем през деня — заговаря. — За храна. Ако зърнем дивеч, можем да се опитаме да уловим нещо. Нужна ни е храна.
— Имаме ли оръжия?
— Дейвид грабна едно копие. Аз имам кинжалите си. Това е всичко, с което разполагаме.
— Само за толкова имахме време — въздъхвам.
— Можехме да се справим и по-добре. Аз можех да се справя по-добре. Не успях да взема абсолютно нищо. Дори Епап успя да отнесе дневника на онзи учен. А Джейкъб сграбчи чантата на Епап. Вътре няма кой знае какво, само малко дрехи и скицника му, но поне е успял да вземе нещо със себе си.
— Ситуацията беше критична — обяснявам кротко. — Нямаше абсолютно никакво време.
Водата се плиска леко и тласка ритмично лодката. Тя се заглежда в ръцете си и се размърдва леко.
— Благодаря, че се върна за Бен — продумва, а после отива в задния край на лодката.
И когато настъпва нощта, те се появяват отново, дори са повече на брой, лакоми и изпълнени със злост, каквато не съм вярвал, че съществува. Със стотиците от тях, струпани по брега, реката се превръща в някакъв нелеп канал на изтезанието. На крак сме през цялата нощ, нащрек и уплашени. Аз се боя, че реката ще се стесни или дори ще свърши. Но такова нещо не се случва, поне не тази нощ. После луната се снижава, а небето започва да изсветлява и настъпва краят на техните писъци. Един по един, виейки дружно, те се обръщат и си тръгват.
Слънцето изгрява и пейзажът е променен. Вместо потискащо кафявата тиня, покриваща пустинята, тук-там се появяват зелени участъци. До обед гледката е прераснала в тучна зелена морава с разпръснати по нея нарциси и рододендрони. Виждат се групи от растящи заедно големи дървета и от време на време зърваме по някое прерийно куче. Спираме лодката на брега. От всички най-доволен от промяната е конят, който се втурва толкова бързо на покритата със зеленина поляна, че се почудваме дали няма да ни изостави завинаги. Но той просто е гладен; придържа се близо до нас през цялото време, докато пасе. Когато си тръгваме час по-късно, тъй като всички сме нетърпеливи да увеличим разстоянието, без значение колко гостоприемни са земите тук, той изцвилва и изприпква обратно на лодката.
Тази вечер пристигат много часове след здрачаване. Вече им отнема по-дълго време да се доберат до нас. И групата е намаляла на брой. Включили са се само най-младите и най-силните, едва няколко десетки. Остават само няколко часа, преди да са принудени да си тръгнат по тъмно, часове преди изгрева, докато луната и звездите все още блестят в небето.
Аз съм на смяна да пазя, когато изгрява слънцето. Меките оранжеви лъчи, все още достатъчно бледи, че да можеш да гледаш директно към тях, надничат иззад източните планини.
— Това ли е? — Умореният на вид Бен се доближава до мен. — Ще се върнат ли? Това ли беше последният път, когато ги виждаме?
Да, това беше последният път, каня се да му кажа аз. Но дори в този миг не мога да забравя, че в недрата на тази покрита със зеленина земя, недостъпни за слънчевите лъчи и далече от спокойно течащата вода, едно момиче, което някога пое ръката ми в своята, чака сред мрак и студ.