— За последно ли ги видяхме? — пита отново той.
Отклонявам поглед, неспособен да отговоря.
Този следобед отново спираме. Дейвид е забелязал заек. И, естествено, след десет минути лов уцелва с копието си тлъст сиво-бял заек. Изтичва обратно към нас с широка усмивка на лицето и носи животното като трофей. Сиси хвърля поглед към слънцето. Преценява, че имаме достатъчно време. Решаваме да накладем огън и да си устроим пиршество. Бен подскача радостно, а гласът му се носи наоколо.
Всички се залавят за работа. Сиси и Дейвид започват да дерат заека. Бен и Джейкъб тръгват да събират съчки, но не откриват кой знае какво. Само малко суха трева и няколко клона. Епап трие яростно две парчета дърво едно в друго в опит да получи искра. Аз се мотая наоколо, като се преструвам на зает. Отваря се дума да отчупим някое и друго парче от лодката, но идеята бързо е изоставена.
— Скицника ми — предлага Епап. — Можем да изгорим него. Страница по страница.
— Сигурен ли си? — пита Дейвид.
— Напълно — отговаря Епап и се изправя.
— Аз ще го донеса — заявявам в опит да бъда от полза. — В чантата ти е, нали? — Изтичвам, преди да получа отговор.
Чантата му лежи в ъгъла на каютата. Развързвам връзките и я отварям. Скицникът, чиято кожена подвързия е осеяна с петна, появили се там с течение на годините, е голям. Едвам го измъквам отвътре. Повеят на вятъра разгръща няколко страници и го отваря на една с рисунка на купола. Вземам скицника. Не мога да отрека, че е отличен художник. Рисунъкът е чист, линиите са пестеливи, но много изразителни. Разгръщам една страница, после още една. Почти на всички са изобразени портрети на хепъри, а отгоре са изписани имената им. Дейвид. Джейкъб. Бен. Сиси. На повечето от тях е Сиси. Докато готви, чете книга, тича с копие в ръка, пере дрехи в езерото. Заспала в леглото, очите й са затворени, а лицето е спокойно и излъчващо умиротвореност. Прехвърлям страниците към началото, връщайки се назад във времето. Портретите представят хепърите на по-млада възраст.
— Хайде, Джийн, защо се бавиш? — прозвучава от далечината гласът на Епап.
— Идвам веднага. — Прехвърлям още една страница и точно се каня да затворя скицника, когато нещо привлича погледа ми.
В горния край на страницата стои различно име. То гласи: „Ученият“.
Поглеждам към портрета…
И скицникът пада от ръцете ми.
Това е баща ми.
Благодарности
Бих искал да изкажа благодарности на някои хора, които ме вдъхновяваха и насърчаваха през годините.
На учителите ми: господин Поуп от училище „Крал Джордж Пети“ и професор Дан Маккол от университета „Корнел“. Обичта им към историите се оказа заразна.
На ранните ми поддръжници в писателската кариера: Тери Гудман, Питър Гордън и Мани Ли.
На колеги и приятели от областната прокуратура на окръг Насо и особено на Тами Смайли, Робърт Шуорц, Дъглас Нол, Джейсън Ричардс и Мехмет Гокчъ.
На Катрин Дрейтън, която е невероятна и беше всичко, за което се надявах у един агент, дори повече; на екипа на Инкуел Мениджмънт и по-специално на Линдзи Блесинг, Чарли Олсън и Кристан Палмър.
На прекрасната ми редакторка Роуз Хилиърд, чието остро око, мъдри съвети и гореща подкрепа ме окриляваха; на издателя ми Матю Шиър, задето ме накара да се чувствам не само добре приет, но и специален в Сейнт Мартинс Прес.
На двамата ми синове Джон и Крис, които разширяват, задълбочават и обогатяват живота ми и най-вече на Чинг-Лий, на която е посветена тази книга.