— Ето и първото число, приятели, имаме първото число. То е три!
От всички посоки се раздават стонове, ръце мачкат листове хартия. Учителката проклина тихо в дъното на класната стая.
Взирам се в листчето си: 3, 16, 72, 87. Хладнокръвно задрасквам числото 3. Още само няколко съученици участват в надпреварата. Лесно се отгатва кои са. Очите им проблясват нетърпеливо, а от оголените им кучешки зъби текат лиги. Всички други се отпускат, попиват устите и брадичките си. Свличат се на столовете си.
Хепърът притеснено посяга за следващото число.
16.
Нови стонове. Вземам химикалката си и задрасквам 16 с леко треперещи пръсти. Трябва да хвана химикалката по-здраво, да овладея ръцете си.
Доколкото мога да преценя, това число елиминира останалите претенденти от класа. Но не и мен. Засега никой не е забелязал, че още участвам. Отделям допълнително количество слюнка и я оставям да тече по брадичката ми. Съскам тихо и отмятам глава назад. Към мен се насочват погледи. Не след дълго около чина ми се е струпала тълпа.
Хепърът изтегля следващото число.
72.
За миг всички са онемели от вцепенение. После настава яростно клатене на глави и пукане на кокалчета. Следващото ми число — 87 — се напява като мантра. Някой изтичва навън, за да съобщи в съседната стая. Чувам стържене на столове по пода; миг по-късно влетяват още ученици и се струпват около мен; някои увисват с главите надолу на тавана, втренчени в екрана ми.
Новината се разнася по коридора.
Сърцето ми е извън контрол, като на клаустрофобичен плъх в клетка. Обзема ме страх. Но в този момент никой не гледа към мен; всички погледи са насочени към екрана. Нещо с хепъра не е наред. Клати силно глава наляво-надясно, очите му са разширени от ужас. Проява на несдържани и завладяващи емоции. От малък отвор в тавана изненадващо пада плод. Червен плод. Хепърът се спуска към него и го поглъща само за секунди.
— Колко отвратително — казва някой.
— Да, направо не мога да гледам.
Хепърът пристъпва към чувала, за да изтегли последното число, но спира. Пуска чувала и се оттегля в един далечен ъгъл, където се свива, слага ръце на ушите си и стиска здраво очи. Миг по-късно вдига глава и поглежда встрани от камерата. Очите му се разширяват от страх, а главата му се тресе буйно. Завира я между коленете си.
— Не иска да изтегли последното число — прошепва един ученик.
— Казах ви — обажда се учителката ни, — тези хепъри са по-умни, отколкото изглеждат. Някак е разбрал, че числата са за лова.
Екранът потъмнява. Следва включване от студиото. Говорителите са сварени неподготвени.
— Изглежда, имаме технически проблем — казва мъжът и бързо попива брадичката си. — След няколко минути ще бъдем отново в ефир.
Ала отнема повече от няколко минути. Отново и отново се излъчва повторение на тегленето на първите три числа от хепъра. Из училището се разнася мълвата за мен; в класната стая прииждат още ученици. После идва още една новина; има и друг ученик от училището, който продължава в състезанието. Пускам поредната лига по брадичката си, започвам да мятам отривисто глава и в същото време се опитвам да направя груби сметки наум. Изгледите да изтеглят последното ми число са 1 от 97. Това е малко над един процент. Успокояващо малък шанс, казвам си.
— Вижте — казва някой и посочва към екрана на чина.
Включването не е от студиото, а от място някъде на открито. Мъжа хепър го няма. На негово място се появява млада жена хепър. Този хепър седи на един стол навън, а конопеният чувал и стъклената сфера са до него. Образът е лъскав и с проблясъци, сякаш между хепъра и камерата е поставено стъкло. В далечината зад хепъра се простират планини под нощното небе, по което тук-там блещукат звезди. За разлика от другия хепър, този не гледа нервно встрани, а право към камерата. Хладнокръвието и самообладанието са необичайни за държаните в плен хепъри.
Някои от момчетата се навеждат над чиновете. Известно е, че жените хепъри са по-вкусната хапка от двата пола. Имат повече месо и тлъстинка на определени места. А в младежка възраст — в каквато очевидно е този — са най-сочни, вкусът им е несравним с нищо.
Отново започва тропане и лигавене, още преди хепърът да е посегнал към чувала. Спокойно взема една топка и я насочва към камерата с протегната ръка. Аз обаче гледам само очите му: сякаш е насочил поглед към мен, сякаш може да ме види през обектива на камерата.
Не е нужно да поглеждам топката, която е изтеглил хепърът, за да разбера, че номерът върху нея е 87. Съучениците ми започват да съскат шумно и да мляскат. Заваляват поздравления: уши се допират до моите и се потъркват нагоре-надолу, наляво-надясно. Минута по-късно помежду прегръдките с уши свеждам поглед към екрана на чина. Учудващо, хепърът още държи топката пред камерата, аз се взирам в безмълвното предизвикателство, изписано на лицето му. Образът започва да избледнява. В последния момент виждам, че очите на хепъра се насълзяват, навежда леко глава и кичури коса падат над очите му. Явно непокорството му се размива във внезапен прилив на всепоглъщаща тъга.