Не минава много време и те идват. Съучениците ми още ме поздравяват, когато чувам натрапчивото чаткане на обувките им по коридора. До момента, когато вратата на класната стая се отваря, всеки ученик е заел мястото си и чинно се изправя пред четиримата, които влизат. Те до един са облечени безукорно, в копринени костюми със строга, изчистена кройка.
— F3? — пита главният в групата иззад учителската катедра.
Тонът му е също толкова претенциозен, като костюма, но с безспорна властна нотка.
Вдигам ръка.
Четири чифта очи се извръщат и се приковават в мен. Не са враждебни, просто излъчват компетентност.
— Поздравления, вие имаше печелившата комбинация от лотарията — избъбря главният — Придружете ни, F3. Ще бъдете отведен направо в Института за хепъри. Превозът ви очаква пред училището. Елате.
— Благодаря — отговарям. — Имам чувството, че съм най-големият щастливец на света. Но трябва да си взема някои неща от вкъщи, дрехи. — И самобръсначката, и гъбата, и нокторезачката, и принадлежностите за почистване на кучешките зъби…
— Не. Ще ви предоставят дрехи в института. Тръгвате веднага.
Никога до този момент не съм се возил в лимузина, особено в такава, теглена от цял впряг. Конете са черни и лъскави, сливат се с нощта. Обръщат се към мен, щом наближавам, подушват ме. Качвам се бързо. От източното и западното крило се стичат учители и ученици да зяпат. Всички обаче остават на почетно разстояние, стоят тихо и неподвижно.
Заради тъмните стъкла мракът вътре е още по-непрогледен. Възпирам инстинкта да протегна ръце напред или да отворя широко очи. Навеждам глава и се плъзвам внимателно вътре, докато коленете ми опират в меката кожа на седалката. Чувам, че още някой влиза, усещам как седалката хлътва.
— За първи път ли се возиш в лимузина? — пита ме някой до мен.
— Да.
Няма коментар.
После се чува друг глас:
— Ще изчакаме и другият победител да се качи при нас.
— И той ли е ученик? — питам.
Пауза.
— Да. Сигурно няма да се бави.
Взирам се през тъмните стъкла и се опитвам да не се издам, че не виждам нищо.
— Трябва да се подпишат някои документи — казва трети глас. Тихо шумолене на хартия и звук от щракване на папка. — Заповядайте.
Очите ми още не са свикнали, описвам широка дъга с дясната си ръка и удрям папката.
— Опа, понякога съм ужасно непохватен.
— Моля, подпишете тук, тук и тук. Където е отбелязано с хикс.
Взирам се надолу. Нищо не виждам.
— Точно където са хиксовете — добавя нов глас.
— Може ли да почакаме? Малко съм развълнуван в момента.
— Сега, моля. — В тона се усеща твърдост. Усещам още погледи върху себе си.
В този момент обаче вратата на лимузината се отваря.
— Другият печеливш от лотарията — прошепва някой. Вътре се процежда бегла сива светлина. Нямам и миг за губене. Свеждам поглед и пиша имената си под едва забележимите хиксове. Колата се накланя от новия товар. После, преди да видя кой е влязъл, вратата се хлопва и всичко отново потъва в непрогледна тъмнина.
Нечий глезен се притиска в пищяла ми.
— Внимавай къде слагаш краката си! — тросва ми се някой. Гласът е момичешки и ми се струва познат.
Взирам се в прозореца, дори не се опитвам да срещна погледа й.
— Познавате ли се? — пита някой.
Решавам, че е по-безопасно да почеша китката си, вместо да отговоря. Неопределен жест, който може да се тълкува произволно.
Чувам чесане на китка в отговор. Засега съм в безопасност.
Моля, подпишете тези документи. Тук, тук и тук.
Следва кратка пауза. След това тя заговаря със самоуверен тон:
— Отвън са приятелите ми. Цялото училище е там. Това е най-хубавият миг в живота ми. Може ли да свалите стъклата, за да ме видят? Ще е хубаво за училището, за общността да споделят този момент с нас.