След това с Ашли Джун се наведохме да вдигнем ръкавите си. Ръцете ни се сблъскаха в тъмнината и за една незабравима секунда дланите ни се докоснаха. Пръстите й преминаха през вътрешната част на дланта ми. И двамата отскочихме назад — аз от изненада, Ашли Джун от отвращение. Беше притихнала, може би се опитваше да се овладее. Понечих да отворя вратата на дрешника, когато тя се обади:
— Почакай.
Спрях.
— Какво има?
— Може ли… да постоим малко тук?
— Добре.
Мина минута. Не я виждах в тъмнината, нямах представа какво правеше.
— Ти не си ли… — подхвана.
Чаках да продължи, но тя дълго време не каза нищо.
— Мислиш ли, че още вали силно? — попита накрая.
— Не знам, може би.
— Ще вали цяла нощ, така каза метеорологът.
— Наистина ли?
Тя отново помълча, преди да заговори.
— Винаги ходиш пеша до училище, нали?
След миг отвърнах:
— Да.
— С чадър ли дойде тази вечер?
— Да.
— Аз също дойдох пеша до училище — каза тя, като и двамата знаехме, че лъже, — но оставих чадъра си вкъщи.
Не казах нищо.
— Имаш ли нещо против да ме изпратиш до нас? — прошепна тя. — Не обичам да се мокря.
Казах й, че не възразявам.
— Да се срещнем пред главния вход след училище, става ли? — предложи.
— Става.
После тя отвори вратата на дрешника. Не се погледнахме един друг, докато се връщахме при останалите. Момчетата ме зяпаха настойчиво и за да ги удовлетворя, промълвих само с устни:
— Еха! — И оголих кучешките си зъби. Те започнаха да чешат китките си.
По-късно същата нощ, след като би последният звънец и учениците се изсипаха от училището, аз останах на чина си. Останах дори след като глъчката в коридорите стихна, докато и последният учител и ученик излязоха от училището и тропотът на конски копита заглъхна в далечината. Дъждът се лееше като плътна завеса отвън и се плискаше по прозорците. Часове по-късно, чак когато прозвуча сирената за зазоряване, станах и си тръгнах. Пред главния вход нямаше никой, когато минах оттам, както и предполагах. Беше станало ужасно студено, още валеше силно, сякаш дъждът се опитваше да изпълни пустите улици. Не отворих чадъра си. Оставих водните струи да се просмучат в дрехите ми, да проникнат до тялото ми, да близнат гърдите ми, да се стекат по кожата ми, да смразят сърцето ми.
Институтът за хепъри
Пътуването е дълго. Дори лимузината става неудобна след няколко часа клатушкане — не е пригодена за пътуване на такива големи разстояния. Дългите пътувания са истинска рядкост: появата на смъртоносното слънце на всеки дванайсет часа ги ограничава. Ако не беше слънцето, можеха да се пропътуват много по-дълги разстояния и вероятно механичните двигатели отдавна биха заменили конете. Ала в свят, където важи поговорката „Смъртта ни набелязва всеки ден“, конете напълно удовлетворяват нуждите от кратки преходи.
Никой не проговаря, докато пътуваме през предградията по все по-неравните пътища, които накрая преминават в пустинен пясък. Накрая след около пет часа спираме пред мрачна правителствена сграда. Слизам, краката ми са вдървени и треперещи. Пустинният вятър духа през мрачното поле, хладен и свеж, преминава през косата ми.
Трябва да тръгваме.
Водят ни към сивата сграда, обувките на длъжностните лица вдигат прахоляк. Има още няколко коли, спрели встрани, конете са вързани, но още са оживени след пътя, ноздрите им са влажни и разширени от напрежение, от телата им се излъчва топлина. Бързо преброявам колите: още пет са, освен тази, с която пристигнахме с Ашли Джун. Значи има седем печеливши от лотарията.
Нищо в простия сив външен вид на сградата не подсказва за разкошния интериор. Мраморни подове блестят в абаносовите нюанси на стария свят с видими жилки в текстурата им. До невероятно високите тавани, обиколени от гипсов корниз с изрисувани палмови листа, се издигат йонийски колони с извивки в горния и долния край.