Длъжностните лица приближават към периферията на кръга и застават до всеки ловец. Този до мен прилича на мрачна сива статуя. Държи пакет.
— Добре — казва жената, още седнала в средата, докато бавно се върти, — вземете пакета. Прочетете го, щом се върнете в стаите си. Очаква ви дълга и вълнуваща нощ. Починете добре през деня. Пригответе се рано.
Изправя се и изчезва в тъмнината. Ние също ставаме и тръгваме след придружителите си. Кръгът се разпада, когато бързо се разпръсваме. Повеждат ни през различни коридори и врати и столовете остават подредени като цифрите на спрял часовник без стрелки.
Моят придружител ме повежда безцеремонно по някакъв коридор, изкачваме стълби и продължаваме по друг коридор, а после по други стълби, при което той не отронва и дума. Извървяваме още един коридор, слабо осветен от свещ, и се озоваваме пред голяма врата. Придружителят спира и се обръща към мен.
— Беше ми наредено да поднеса извинение от името на Института за хепъри. Заради броя на печелившите от лотарията и несъответстващия брой на стаите тук, един от вас трябва да бъде настанен при… различни условия. Трябваше да избираме сред най-младите — това сте вие и съученичката ви, — а кавалерството предполага последната спалня в главната сграда да бъде предложена на момичето. Вашата стая е в малка сграда наблизо. За съжаление до нея може да се стигне само като се излезе навън. Под открито небе.
После, преди да успея да кажа нещо, бута вратата и излиза. Просторът на нощното небе — под него се простира пустинята — леко ме изненадва. Звездите, блестящи сребристи точици, са пръснати като разсипана сол. Придружителят ми тихо промърморва някаква ругатня и надява тъмни очила. Луната е надвиснала точно над планините на изток; прилича на сърп и кривата й усмивка отразява насладата, която изпитвам, че съм навън. Всъщност съм доволен, че съм отделно от другите, а не в главната сграда.
Вървим по настлана с тухли алея, която води до малка едноетажна постройка в далечината.
— За какво казахте, че е предназначено това място?
— Преустроено е — отговаря той, без да ме погледне. — Преди беше малка библиотека. Ние обаче я подредихме за вас като удобно жилище. Не е по-лошо от тези на останалите.
Хвърлям бърз поглед назад към главния корпус. По фасадата му има няколко живачни лампи. Иначе сградата е абсолютно тъмна.
— Вижте — обръща се към мен придружителят ми, — знам, че се чудите как не успяхме да ви сместим в главната сграда. В нея има повече свободни стаи от космите на хепър. И аз самият се чудех. Но правя това, което ми е наредено. Редно е и вие да го сторите. Освен това има предимство, че сте настанен тук.
Чакам да продължи. Той обаче само поклаща глава.
— Като стигнем. Не сега. Ще ви хареса, честно. И, разбира се, ще искате да ви покажа как действа, нали?
Всяка тухла от алеята искри в наситено червено, прилича на прозрачна кутия, пълна с прясна кръв.
— Тази алея беше настлана преди два дни — казва той, — за да може ходенето ви да е малко по-приятно. — Прави пауза за повече драматизъм и продължава: — Няма да познаете от кого.
— Нямам представа.
Обръща се и за пръв път ме поглежда.
— Хепъри.
Едва се сдържам да не се ококоря.
— Не може да бъде — казвам и извъртам главата си леко встрани. Щрак.
— Самата истина — отвръща той. — Караме ги да работят. През деня, естествено. Нашите работеха нощни смени. Щом стана ясно, че няма да са готови навреме, хванахме хепърите да помагат. Работиха два дни. Възнаградихме ги с допълнителна храна. Тия са готови на всичко за храна.
— Кой ги надзираваше? Кой би могъл… оставили сте ги да обикалят свободно?
Придружителят ми само клати глава, а погледът му сякаш казва „Имаш още много да учиш, хлапе“.
Отваря входната врата и влиза. Вътре е изненадващо широко и просторно. Преустройството от библиотека в стая за гости не е пълно. Всъщност още е библиотека и единствената промяна е, че на тавана е закачена стойка за спане. Иначе библиотеката изглежда непокътната: рафтовете са пълни с книги, стари пожълтели вестници в разделени на прегради полици от черешово дърво, а масите за четене са разположени на равни отстояния. От всичко лъха на мухъл.
— Ето тази стойка за спане — казва той и вдига поглед. — Вчера беше монтирана.
— От хепъри?
Поклаща глава.
— Не, нея ние я сложихме. Хепърите не биха влезли вътре за нищо на света. Прекалено много се страхуват да не ги затворят. Те са тъпи, но не са глупави, разбирате ли ме?