Той ме развежда наоколо с главоломна скорост, показва ми каталожния сектор, ключовете за живачните лампи, вградения гардероб, пълен с дрехи за мен, обяснява ми как щорите се затварят автоматично от светлинни сензори.
— Щорите са абсолютно безшумни — уверява ме, — няма да ви будят.
Говори бързо. Ясно е, че си е намислил нещо.
— Искате ли да опитате спалната стойка? Нека пробваме, за да сме сигурни, че всичко е наред.
— Сигурен съм, че е наред, не съм придирчив.
— Добре — казва той. — Сега ме последвайте, това ще ви хареса.
Повежда ме по тясна пътека, стъпките му са бързи и нетърпеливи, после завива рязко към задната част на библиотеката. На едно бюро до малък квадратен прозорец има бинокъл. Взима го и се взира през прозореца, устата му е отворена, чува се как в нея клокочи слюнка.
— Показвам ви как да ползвате бинокъла само защото вие ме помолихте. Просто изпълнявам молбата ви — започва да нарежда заучено, като настройва образа с показалец. — Само защото вие поискахте.
— Хей — казвам, — нека погледна.
Не реагира, само се взира напрегнато през бинокъла. Веждите му са извити като крила на орел.
— Можете да регулирате приближението, като движите този диск — мърмори той. — Нагоре-надолу, нагоре-надолу, нагоре… — Гласът му заглъхва.
— Хей — повтарям по-силно.
— А от тази страна се настройва фокусът — мърмори и кльощавият му пръст се плъзга по диска. — Нека да ви обясня как работи. Нали попитахте. Сложно е и трябва да обясня внимателно. Може да отнеме известно време.
Накрая грабвам бинокъла от ръцете му.
Той хваща ръката ми над китката. Не виждам как става това, движи се много бързо. Ноктите му драскат кожата ми и в един ужасен миг ми прималява от опасението, че могат да я пробият и да ми потече кръв. Разбира се, веднага ме пуска, дори отстъпва назад. Погледът му все още е изцъклен и отнесен, но бързо се избистря.
На китката ми има три драскотини от ноктите му, опасно дълбоки. Няма кръв обаче.
— Извинете ме — казва той.
— Няма нищо. — Крия ръката си зад гърба и опипвам драскотините с другата си ръка. Засега не са влажни: още няма кръв. Ако беше потекла, вече да ме е нападнал.
— Показах ли ви достатъчно добре? — Тонът му е умолителен. — Сега разбрахте ли как да използвате бинокъла?
— Мисля да го пробвам.
— Може би ако ви покажа още веднъж…
— Не. Ще се справя. — Продължавам да крия бинокъла зад гърба си и поглеждам навън. Полумесецът на луната свети зад завеса от облаци, слабата й болнава светлина преминава през тях. — За какво точно да гледам?
Не отговаря, затова се извръщам към него. За миг очите му отново се замъгляват. Лигата, която не е избърсал, става по-плътна и потича по брадичката му.
— Хепъри — прошепва.
Не искам да се мотае зад мен и да ме тормози за нова „демонстрация“, затова изчаквам, докато си тръгне. Взимам бинокъла и съм изпълнен с необяснима боязън, но и с вълнение в същото време. Никога не съм зървал друг хепър, освен членовете на семейството ми.
В началото не ми е много ясно накъде да гледам. Тогава лунната светлина се процежда през една пролука в облаците и осветява отрязък земя. Въртя бинокъла бавно, търся: тук-там се появява кактус, голям камък, нищо…
В далечината има малка, едва забележима група кирпичени колиби. Селото на хепърите. По мои догадки е на около километър и половина. Има някакво езеро в средата — изкуствено, без съмнение; в този район не може да има естествен воден басейн. Нищо не помръдва. Колибите от кал се сливат с пустинята.
Тогава виждам нещо.
Луната проблясва над примитивните постройки и светлината се отразява. В този момент осъзнавам: над тях има прозрачен купол. Издига се над колибите на около четирийсет и пет метра във връхната си точка. Периметърът му огражда цялото село.
Разбира се, сега нещата добиват смисъл.
Без купола хепърите са достъпни за всеки. Кой би спрял хората да нападнат колибите от кал през нощта, когато хепърите са заспали и незащитени? Кой би могъл да се въздържи от лакомството, ако не са напълно запечатани? Не биха оцелели и една нощ без защитата на купола.
Засилвам увеличението на картината и търся признак на живот. Нищо обаче не помръдва. Тази вечер няма да успея да ги видя.