И ето че от една колиба излиза хепър.
Въпреки бинокъла не различавам почти нищо. Слаба фигура се приближава до езерото, жена. Май държи някаква кофа. Щом стига до брега на езерото, навежда се и пълни кофата. Въртя диска, докато настроя фокуса идеално. Тогава я разпознавам: това е жената хепър от телевизията, онази, която изтегли последното число от лотарията.
Гледам я как се изправя и отпива вода от събраните си шепи. С гръб към мен е, взира се в планините на изток. Дълго не помръдва. После се навежда напред, събира ръце и отпива отново. Това обикновено движение е изпълнено с грациозност и увереност. Изведнъж се извръща към мен; отскачам назад. Може би е уловила отражението от лещите на бинокъла. Само че гледа покрай мен, към института. Давам увеличение върху лицето. Тези очи, помня ги от по-рано същата нощ, от екрана на чина си, кафяви като стъблото на отсечено погрешка дърво.
След малко се обръща и изчезва в колиба от кал.
Четири нощи до Лова
Интересна ми е библиотеката, в която ме настаниха, затова възнамерявам да остана буден през деня и да я огледам. След изминалата нощ съм изтощен; Сядам да чета материала от пакетите, които ни раздадоха, и изведнъж се събуждам след часове.
Някой тропа на вратата. Скачам стреснат, сърцето ми бие лудо.
— Един момент — провиквам се. Чувам мърморене в отговор.
Страхът ме разсънва на мига. Осъзнавам се. Лицето ми. Не съм готов. Вдигам ръка към брадичката си: едва набола брада. Достатъчно, за да бъде забелязана. А очите ми? Дали са кървясали от умора? Трябва ли да избеля изкуствените си кучешки зъби, да се изкъпя?
Никога не забравяй да се избръснеш. Спи достатъчно, за да не се зачервяват очите ти. Не забравяй да избелваш зъбите си всеки ден, преди да излезеш. Къпи се всеки ден; телесната миризма е най-опасна…
Напътствията на баща ми. Спазвал съм ги през всеки ден от живота си. Но бръсначът ми, капките ми за очи, четките за избелване на кучешките зъби и мазилата ми за подмишници са скрити вкъщи, на километри оттук. Ако имах подходящи подръчни средства, можех да се справя със ситуацията. Три парчета алуминиево фолио, разтворени в шампоан за коне и щедра доза сода за хляб, след две седмици се втвърдяваха и се превръщаха в приличен дезодорант. Проблемът е, че в момента не разполагам с тези съставки. Нито пък с две седмици за чакане.
Тропането по вратата става по-силно, по-настоятелно. Правя единственото, на което съм способен. Грабвам джобното си ножче, избръсвам се бързо и проверявам дали не съм ожулил кожата си. Това би се оказало фатална грешка. После вземам слънчевите си очила и се отправям към входната врата. Спирам се точно навреме. Дрехите ми. Смачкани са, след като съм спал с тях, ясен знак, че не съм ползвал стойката за спане. Изтичвам до дрешника и се преобличам.
Придружителят не е особено щастлив.
— Тропам от пет минути. Какво става с вас?
— Съжалявам, успах се. Стойката за спане беше удобна.
Обръща се и тръгва.
— Хайде. Първата беседа започва след малко. Трябва да побързаме. — Хвърля ми още един поглед — И махнете очилата. Тази вечер е облачно.
Не му обръщам внимание.
Директорът на Института за хепъри е безинтересен и сух като всичко около него, което казва достатъчно. Лицето му лъщи и той предпочита да стои в мрака. Излъчва суров авторитет, едновременно тих и убийствен. С шепота си би могъл да умъртви плъх с тия негови грижливо нюансирани думи, които режат като бръснач.
— Хепърите са бавни, обичат да се държат за ръце, издават протяжно чуруликане с гласа си, нуждаят се да поглъщат огромни количества вода. Имат много на брой тикове на лицето, спят нощем, притежават свръхестествена устойчивост на слънчевите лъчи. Това са елементарните факти за хепърите. — Директорът говори с отработено въодушевление. Спира драматично в тъмния ъгъл, белият блясък на очите му изчезва и отново се появява, щом ги отваря. — След десетгодишни проучвания знаем значително повече за тях. Голяма част от тази информация е известна само на неколцина от нас тук в Института за подробни проучвания и открития. Тъй като ще ловите хепъри след четири нощи, беше взето решение и вие да бъдете посветени в резултатите от последните проучвания. Ще узнаете всичко, което знаем ние. Първо обаче декларациите.
Естествено, всички ги подписваме. Документите ни поднасят длъжностни лица в сиви костюми, които изникват от тъмнината зад нас. „Никаква информация, получена през следващите няколко седмици, не може да бъде разкривана или разпространявана на никого след приключването на лова без изричното разрешение на Института за хепъри.“ Подписвам се. „Не може да продавате разказите си за публикация или театрална продукция без изричното разрешение на Института за хепъри.“ Подписвам се. „Съгласието е пълно, и окончателно.“ Подписвам се. „В противен случай наказанието е смърт.“ Подписвам и слагам дата.