Излиза от унеса си с бързо отмятане на главата.
— Отчитам грешката и съжалявам. Длъжностното лице, което допусна това, вече не е сред нас.
Почесва китката си един-два пъти.
— Има и още митове — продължава той — и още открития, които ще споделим с вас през следващите няколко дни. Засега обаче осмислете това, което ви казах. Използвайте тези знания в лова: първо, хепърите се страхуват от неизвестността, и второ, могат да бъдат обучени да бъдат агресивни. Нямат нищо против да ги ръководи жена. Или поне тази.
Плъзва се по-навътре в мрачния си ъгъл; тъмнината го поглъща. През следващите няколко минути нищо не се случва. Никой не помръдва и не говори. Седим с безизразни лица и празни погледи. Чакаме някой, нещо да наруши мълчанието.
Тогава го усещам. Като убождане по тила: някой отзад ме гледа натрапчиво. Последното, което трябва да направя само в краен случай — чувам баща ми да ме наставлява, — е да се обърна. Ако се извърна рязко, след като останалите стоят неподвижно, само ще привлека внимание. Нежелано внимание, ако изобщо може да съществува някакво друго.
Боцкането обаче продължава и аз не издържам. Пускам химикалката си на земята и бързо поглеждам назад, когато се навеждам да я взема.
Това е Ашли Джун с убийствено зелените си очи, осветени от живачната лампа. Седи точно зад мен. Почти се стряскам — стряскане е, когато инстинктивно подскачаме от страх, — но успявам да потисна реакцията си. Притварям очи — баща ми ме научи да правя това, за да съм сигурен, че не съм се ококорил — и се обръщам.
Дали тя видя, че се стреснах? Видя ли, че се стреснах?
Има някой на катедрата. Оная с фееричната рокля от вчера.
— Как сме тази вечер? Забавляваме ли се? — Вади бележник, поглежда в него и вдига поглед усмихната. — Графикът ни тази вечер е пълен. Първо ще направим обиколка на комплекса, за това ще ни е нужна почти цялата нощ. После, ако времето и тъмнината позволяват, ще завършим с посещение в селото на хепърите, което е разположено само на три километра от главната сграда. Ако се забавим и изгревът наближи, ще го оставим за утре. — Поглежда към всеки от нас и изпитателно проучва израза на лицата ни. — Нещо ме кара да мисля, че няма да допуснете това да се случи. Какво ще кажете да започваме?
През следващите няколко часа следва тягостна чак до затъпяване обиколка на съоръженията. Просто безцелно тътрене по тъмни безкрайни коридори. И пустота. Това е, което ме поразява най-силно: колко е неподвижно и празно всичко — стаите, коридорите, застоялият въздух, който вдишваме, все останки от една по-оживена и активна епоха. Придружителите ни следват мълчаливо. На втория етаж са настанени служителите и ловците, така че го подминаваме. Третият етаж е посветен на науката, по разбираеми причини: по цялото му протежение са разположени S4 лаборатории. Етажът е пропит с миризма на мускус и формалдехид. При все че водачката ни говори разпалено за всяка лаборатория — в тази се изучавало окосмяването на хепърите, в онази се изследвал смехът на хепърите, в трета пеенето на хепърите, — очевидно е, че вече не се използват.
— Нали сте наясно, че всичко това си е една шашма?
— Моля?
Обръщам се към възрастния мъж до мен. Един от ловците. Намираме се в лаборатория, в която са проучвали окосмяването и ноктите на хепърите. Мъжът се навежда към мен, мършавото му тяло се килва като счупен молив, навежда глава към нокти на хепър, експонирани в стъклена витрина. Плешивата му глава лъщи като стъклото, само дето има няколко бръчки по челото. Няколко рехави кичура коса са преметнати върху голото му теме и приличат на перести нощни облаци пред луната. Сами сме в дъното на лабораторията; останалите са се струпали в предния край, където (очевидно) са изложени по-вълнуващите експонати на косми от хепъри.
— Шашма — прошепва.
— Тези нокти?
Той поклаща глава.
— Цялата обиколка. И обучението.
Отмествам се встрани и го поглеждам. За пръв път го виждам отблизо, по-възрастен е, отколкото мислех. Косата му е по-рядка, бръчките по-дълбоки, гърбът по-силно превит.