— За какво ни е обучение? — Тонът му е мрачен. — Нека ни пуснат най-сетне при хепърите. Ще ги погълнем за една минута. Не ни е нужно обучение. Имаме инстинкти и апетит. Какво повече се иска?
— Трябва да се отложи във времето. Да предвкусим мига. Очакването е половината от удоволствието.
Сега той се обръща да ме погледне. Погледът му е бърз, но изпитателен. Чувствам се чак засмукан от мозъка му, който ме преценява. После усещам и одобрението му.
Наблюдавам го от предишната нощ. Изпъква сред останалите и вече знам защо. Не желае да бъде тук. Всички останали ловци (освен мен, разбира се) са изпълнени с възторг от това, че буквално са спечелили лотарията на живота си. Той обаче тътри крака, погледът му не блести от радост като тези на останалите, цялото му тяло излъчва съпротива. Накратко, показва това, което изпитвам аз. Хрумва ми нещо, но отбутвам тази мисъл на мига: Не може да е хепър. Истински хепър (като мен) би прикривал чувствата си (както правя аз), а нямаше да ги развява като мръсно бельо пред всички.
Докато го изучавам — скованата му от артрит походка и смаляването от старостта, — ми просветва защо е толкова мрачен. Знае, че няма никакъв шанс. Не и пред младите ловци, които ще бъдат по-бързи и по-точни от него. Докато стигне до хепърите, от тях няма да са останали дори костите, за да ги оглозга. Този лов на хепъри е мъчение за него, да си толкова близо и толкова далече в същото време. Не се учудвам, че е огорчен. Той е изгладнял старец, попаднал на банкет с пълното съзнание, че за него няма да останат дори и трохи по пода.
— Тук става нещо повече от видимото на пръв поглед — казва, все още наведен към стъклената витрина.
Не знам какво да отговоря, затова го чакам да продължи. Той обаче не го прави; потътря се към предната част на лабораторията и се присъединява към останалите, като ме оставя сам.
След като разглеждаме лабораториите на третия етаж, водят ни на четвъртия. Минаваме набързо; там няма нищо за гледане, само поредица от класни стаи със столове, обърнати върху чиновете. В края има зала. Надничаме през вратата, за да я погледнем. Подушвам влага и мръсотия. Никой не поема риска да влезе и продължаваме.
Накрая стигаме до последния етаж, петия. Контролният център е разположен по цялата му дължина и ширина. Глъчката наоколо силно контрастира с мъртвилото по долните етажи. Очевидно всичко е съсредоточено тук. Има компютри и телевизионни екрани по цялото протежение на помещението. Служителите са ангажирани, движат се с папки в ръце между бюрата, кабинките и компютрите. Всички са мъже, облечени в тъмносини едноредни сака с остър ревер и две цепки на гърба, добре скроени и точно по мярка. Отпред са с по три копчета, които проблясват на светлината на живачните лампи. Интересни сме им и виждам, че ни поглеждат скришом. Все пак ние сме ловците на хепъри. Ние сме тези, които ще се нагостят с кръвта и месото на хепърите.
Вместо бетонови стени от пода до тавана се издигат огромни витрини, които осигуряват почти пълна 360-градусова гледка навън. От тази височина сякаш се носим над осветените от луната полета, простиращи се пред нас.
Групата се приближава до прозорците, които гледат на изток. Куполът. Всички искат да зърнат купола.
В далечината изглежда малък, подобен на разполовено топче за игра, леко проблясващо под звездите.
— Нищо няма да видите — казва един от придружителите — През нощта само спят.
— Никога ли не излизат?
— Не и през нощта.
— Звездите ли не им харесват?
— Хората. Не обичат хората да ги оглеждат.
Взираме се мълчаливо.
— Сякаш знаят, че ги наблюдаваме — прошепва един от ловците.
— Обзалагам се, че и те ни гледат. От някоя от онези колиби. Точно в този момент.
— Сега спят — казва придружител.
Всички пристъпваме напред с надежда да видим някакво раздвижване. Нищо обаче не помръдва.
— Чух, че куполът се отваря при изгрев-слънце.
Придружителите се споглеждат, не знаят дали им е разрешено да отговорят.
— Да — казва един от тях. — Има светлинни сензори, които отварят купола. Той се издига над земята два часа преди да се смрачи и се прибира надолу един час след зазоряване.
— Значи не може да се отвори ръчно? — пита Ашли Джун. — От тук? Няма ли бутон или лост, които да могат да го издигнат?
Следва дълго напрегнато мълчание.
— Не. Всичко е автоматично — отвръща един придружител. — Нищо не зависи от нас. — Понечва да каже още нещо, но се спира.