— Задейства системата за заключване — измърморва сухо той след малко.
— Какво е това?
— Заключва сградата, всички входове, щори, всички прозорци. Не може да се излезе навън, ако е активен. Натиска се за задействане и отново за прекъсване…
Гласът му заглъхва с приближаването на групата, която се е преместила от прозорците и се тътри нестройно по посока на мониторите в дъното. Отстъпвам назад и се вливам в нея. Никой не е забелязал отсъствието ми. Така мисля.
Когато групата стига до мониторите, служителят вече е на мястото си, върти глава настрани и нагоре-надолу. Един от придружителите обяснява монотонно за работата на мониторите, как всеки квадратен сантиметър от института се наблюдава от камери. Никой обаче не го слуша, всички са се втренчили в купола на мониторите. Още търсят хепъри.
Освен мен. Аз гледам Ашли Джун.
Тя отново се е отделила и се разхожда. Или поне се преструва, че това прави. Нещо в начина, по който се движи — може би извръщането на главата, за да прочете някой документ по бюрата, или навеждането, когато минава покрай контролното табло с всичките ключове и бутони по него, — изглежда преднамерено и целенасочено. Освен това се опитва да остане незабелязана, а това е почти невъзможно. Тя е ловец на хепъри, жена е, красива е. Видът й кара мозъка ти да зацвърчи. Не след дълго всеки мъж сред служителите наоколо я е забелязал. Тя осъзнава това и накрая се предава. Присъединява се към нас пред мониторите и вдига глава нагоре. Стои напълно неподвижна, непроницаема.
Аз се взирам отзад в косата й, спускаща се върху тила — тъмна, с мек блясък. Наумила си е нещо за контролния център. Не мога да се отърся от това усещане. Събира информация. Търси нещо. Трябва й потвърждение. Не съм сигурен. Това, в което обаче съм сигурен, е: играе игра, за която останалите от нас още не са разбрали, че е започнала.
Обядът е късно тази нощ; отдавна минава полунощ, когато ни водят долу, в голяма зала на първия етаж, и ни настаняват около кръгла маса. Никой от придружителите не сяда с нас; те се оттеглят на отделна маса в мрачен ъгъл. Свободни от присъствието им, ловците се разполагат спокойно: облягаме се, изоставили сковаността, ставаме по-разговорливи. На обяд за първи път имам истинска възможност да се запозная с останалите ловци.
Говорим основно за храната. Никога не сме вкусвали такива меса, само сме чели за тях. Заек, хиена, сурикат, торбест плъх. Пресен улов от Необятността. Поне така казаха. Гвоздеят на ястията е истинско угощение: гепард, обикновено поднасян на високопоставените лица по сватби. Гепардите се ловят трудно, и то не защото са много бързи — и най-бавните хора могат да надбягат гепард, — а защото рядко се срещат.
Всяко ястие, естествено, е поднесено сочно и кърваво. Обсъждаме как точно усещаме лакомствата върху езика си и превъзходството им над синтетичните меса, с които обикновено се храним. Кръвта се процежда по брадичките ни и капе в чаши отдолу. Когато приключим с храната, ще изпием тази подобна на супа смес от студена животинска кръв.
Това, което ми е най-нужно, го няма на масата: вода. Изминало е повече от едно денонощие, откакто съм пил вода вкъщи, и усещам, че тялото ми е пресъхнало. Езикът ми е грапав и набъбнал, имам чувството, че устата ми е натъпкана с памук. През последния час на няколко пъти изпитвам пристъпи на замайване. Чашата ми постепенно се пълни със смесена кръв. Ще я изпия, защото поне е течна и водниста. Донякъде.
— Чух, че те заврели в библиотеката — казва около четирийсетгодишния мъж, който седи до мен. Набит и широкоплещест, той е председател на СЗХОК (Сдружение за защита и хуманно отношение към конете). Големият му корем се показва над масата. Обозначението ми за него: Бабаита.
— Да — отвръщам, — най-големият недостатък е, че трябва да излизам навън. Вие тук сигурно се забавлявате по цял ден, а аз съм затворен съвсем сам и отегчен до безкрайност.
— Спазването на сутрешен час би ме съсипало — избъбря Бабаита с пълна уста. — Да ти се налага на мига да оставиш всичко и всички, за да се прибереш. И да седиш съвсем сам там, заобиколен от пустиня и слънчева светлина през дневните часове.
— Имаш толкова книги на разположение — подхвърля до мен Ашли Джун. — От какво се оплакваш? Можеш да изучиш техниките за лов и да получиш предимство пред нас.
Забелязвам, че възрастният мършав мъж, с когото се заприказвах днес в лабораторията, съвсем леко почесва китката си. Тъпче в устата си дроб от хиена. Обозначението му: Върлината.