— Чух — намесва се друг ловец, — че библиотеката била на някакъв маргинален учен с шантави теории за хепърите.
Това е жена, която изглежда в добра форма за годините си — по моя преценка някъде към трийсет и пет, опасна възраст с по равно енергия и опит — и седи точно срещу мен; почти не вдига поглед от чинията си, докато говори. Гарвановочерната коса, намазана с гел, подчертава бледото й лице с ъгловата брадичка. Устните й са плътни, поаленели от кръвта, капеща от месото, която сякаш се стича от самите тях по брадичката й. Когато говори, устата й се изкривява на една страна и разкрива част от зъбите й, като че само едната й половина склонява да си направи труда да се раздвижи. Като лениво озъбване. Решавам: Алени устни.
— Къде чу това? — питам.
Алени устни вдига поглед от окървавената си чиния, поглежда ме и ме преценява.
— Кое, за библиотеката? Научих го, защото разпитвах за теб — заявява с овладян тон, труден за разгадаване — и защо са те настанили там. Моят придружител знае всичко. И всъщност е доста разговорлив, ако го предразположиш. Освен това ме уведоми за гледката, с която разполагаш, в случай че започнем да ти съчувстваме.
— Гледката е същата като на всички вас. Само дето аз съм в полето.
— Все пак си по-близо де! — намесва се Бабаита, а кръвта пръска от устата му и тече по брадичката му. Изхвърча парче полусдъвкан заешки дроб и пада до чинията на Алени устни. Преди Бабаита да успее да помръдне, тя сграбчва парчето и го слага в устата си. Той я стрелва със зъл поглед, преди да се обърне отново към нас. — По-близо си до купола. До хепърите.
При тези думи всички глави се обръщат към мен.
Бързо отхапвам голямо парче месо; започвам да дъвча бавно, докато мисля как да спечеля време. Започвам да чеша китката си.
— И на километър и половина дневна светлина от тях. А през нощта непроницаемият стъклен купол ги отделя от мен. Със същия успех можеха да бъдат и на друга планета.
— Това място е прокълнато — заявява Алени устни. — Имам предвид библиотеката. Накрая ще те побърка. Заради късото разстояние. Да си толкова мъчително близо, че да ги подушваш, но не и да стигнеш до тях. Всеки, който е престоявал там достатъчно дълго, е загубвал разсъдъка си рано или късно. Обикновено рано.
— Чух, че така станало с учения — подмята Бабаита. — Една нощ не могъл да устои на желанието. Преди няколко месеца. Поел риска да излезе привечер и се отправил право към купола. Притискал лицето си към стъклото като дете пред магазин за бонбони. Загубил представа за времето и… слънцето изгряло. — Свива рамене — Поне така казват. Никой не е видял как се е случило. Намерили купчина дрехи на половината път от библиотеката до купола.
— Аз чух, че това било истинско избавление — вметва Алени устни. — Бил пълен неудачник. Прегледали проучванията му, след като изчезнал. Тетрадки и дневници, пълни само с глупости.
Пристига десертът, сладолед. Една от малкото храни, за които не е нужно да се преструвам, че ми харесват. Нахвърлям му се бързо, само острата болка в челото ме кара да изчаквам. Останалите ловци продължават да се тъпчат, особено двамата от лявата ми страна.
Те са малко над двайсетгодишни, и двамата са колежани. Неговата специалност е физическо възпитание, а за нея не се знае. И двамата определено са спортни натури. Той е мускулест, въпреки че не се перчи. Тя явно обича да се показва, облечена е с къси панталони, а коремът й е гол. И двамата изглеждат добре, имат гладка кожа, правилни носове и изявени скули. Атлета и Коремни плочки имат еднаква енергична походка, подсказваща природна сила и гъвкавост. Едно е сигурно: те са основните претенденти. Един от тях ще спечели лова. Другият ще довърши каквото остане от хепърите. Не се учудвам, че Върлината е мрачен.
Феерична рокля се появява изненадващо, пронизителният й глас прокънтява през залата като звук от счупена чиния.
— За всички нас ли обядът беше изумителен? — пита. Очевидно за нея е бил: от брадичката й още се стича прясна кръв. — Време е да се отправим към следващата част от обиколката ни. В интерес на истината се движим доста бързо, така че почти сме изпълнили графика си за нощта. Ай, ай, ай, май всички ще трябва да позабавите темпото. Нищо няма да научите с тази главоломна скорост!
Виждам, че Върлината ме стрелва с разбиращ поглед, сякаш ми казва: „Туйто. Цялата работа е безсмислена и излишна“.
— И тъй — продължава Феерична рокля, — единственото, което остана от програмата ни за нощта, е посещение до купола. Ще бъде истинско удоволствие. Имайте предвид, че най-вероятно няма да видим хепъри, защото те спят през нощта, но ароматът им се усеща много остро там. Истинска мечта.