— Слушай. Това е обществена тайна. Повечето тук са наясно с това, но ти май не си, така че нека те посветя. Тайната е в съюзяването. Победителят винаги е от най-силния съюз. Доказано е в предишния лов, а и в другите преди него. Ако имаш добър екип, постигаш добри резултати. Просто е.
— Защо не се съюзиш с някого от останалите ловци? Всички знаят, че първичната сила и атлетичните умения са най-силните качества при лова. А другите ловци са по-силни съперници от мен в това отношение. Двамата колежани например: те са спортни натури и демонстрират добри физически данни. Дори и предпазливият старец е по-добър ловец от мен; може и да няма много сили, но компенсира с хитрост. Ами жената — май и тя се справя добре. Има и двете качества: едновременно е лукава и доста сръчна. Бихте си паснали добре.
— Всичко се основава на доверието. Само на теб мога да се доверя тук.
— Добре, довери ми се за това. С мен ще загубиш.
— Защо не искаш дори да опиташ?
— Разбира се, че искам! Искам тези хепъри колкото и всички останали. Обаче съм реалист.
— Слушай — казва тя и слага ръка на гърдите ми, за да замълча. — Можеш да действаш сам, без да имаш никакъв шанс, или да бъдем екип, тогава може би ще имаме шанс. Но ти се впускаш в това без никакъв план и накрая ще останеш с празни ръце.
Права е, но не по начина, по който си мисли. Защото знам по-добре от всеки друг, че без стратегия ще загубя. И то не само лова. Ще загубя живота си. Без стратегия ловът ще покаже какъв съм всъщност.
Имам план и той е прост: да оцелея. Това е. В следващите няколко нощи ще се скатавам, без да привличам внимание. А в нощта преди лова ще симулирам травма. Счупен крак. Всъщност няма да стане само със симулиране — ще трябва наистина да си счупя крака. Ще вдигна голяма врява за лошия късмет, заради който няма да мога да участвам в лова. Ще се дърпам, ще ритам и ще се тръшкам пред служителите, докато останалите ловци се отдалечат, а аз лежа в леглото с гипсиран крак. Така че тя е права: нужен ми е план. И вече имам такъв. Но в него не влиза отборна игра с нея.
— Виж, разбирам. Но… сам се справям по-добре.
Струва ми се, че виждам проблясване в очите й, сякаш нещо се пречупва.
— Защо продължаваш да се държиш така с мен?
— Как?
— Отхвърляш ме. През всичките тези години.
— За какво говориш? Дори не се познаваме толкова добре.
— И каква е причината? — пита тя и се отправя напред към групата, бризът развява косата й.
Противно на здравия разум ускорявам крачка, за да я настигна.
— Чакай, чуй ме.
Тя се обръща към мен, но не спира.
— Трябва да поговорим. Права си.
— Добре — отговаря тя след малко, — но не тук. Има твърде много любопитни очи и уши. Да спрем пред библиотеката.
Придружителите ни не са особено доволни от това.
— Не са позволени отклонения от протокола — декламират и двамата почти едновременно.
Не им обръщаме внимание; когато групата минава покрай библиотеката, ние се отделяме и влизаме през входната врата. Придружителите ни вървят намусено подире ни. Знаят, че не могат да направят почти нищо, за да ни спрат.
Минаваме през фоайето и спираме до гишето за раздаване на книги и материали. Придружителите застават до нас. Взираме се едни в други.
— Е — казвам на Ашли Джун след дълга пауза, — малко е неловко.
Тя навежда главата си към мен с особен блясък в очите.
— Разведи ме наоколо — казва и стрелва придружителите със студен поглед. — Насаме. — Минава покрай масите и столовете към главната зала и разглежда подредбата и мебелите. — Значи това е курортът Шангрила, за който толкова се приказва — изрича, стъпила върху износения килим на цветя по средата на обширното помещение.
— Как стана така? — питам — Преди няколко часа всички описваха мястото като самотен зандан, а сега се превръща в курорт? Всъщност бих предпочел да съм в главната сграда — лъжа аз и се приближавам до нея. Придружителите за щастие не ни следват.
— Повярвай ми, не е така. Постоянните препирни, оплакванията, тази дребнавост, дебненето… и говоря само за служителите. Твърде потискащо е. Не бих имала нищо против да се махна оттам. И от постоянните въпроси.
— Въпроси?
— За теб. Хората се чудят защо си настанен отделно, защо получаваш специално първокласно отношение. А след като знаят, че учим в едно училище, предполагат, че те познавам добре. Не спират да ме обстрелват с въпроси за теб. Какъв си, за миналото ти, дали си умен, до втръсване.