— А ти какво им казваш?
Погледът й среща моя, първо със сериозно изражение, а после с изненадваща нежност. Тръгва към френските прозорци, най-отдалеченото от придружителите място, и ми кимва да се приближа. Заставам до нея при прозорците. Сега, достатъчно далеч от придружителите, сме само двамата, облени от сребристия блясък на луната. По-малко сковани сме, дишаме по-леко.
— Казвам им каквото знам — отговаря, загледана през прозореца, и се извръща към мен. Очите й, окъпани от лунната светлина, са лъчисти, с ясно очертани и бистри ириси. — А то не е много. Казвам им, че си малко загадъчен, че си самотник и държиш да останеш такъв. Че си невероятно умен, въпреки че се опитваш да го криеш. Как въпреки че всички момичета те заглеждат, не излизаш с никоя от тях. Питат дали някога сме били заедно, а аз им казвам, че не.
Поглеждам я бързо. Тя среща погледа ми с някакво тихо отчаяние, сякаш се страхува да не се отдръпна твърде бързо. Нещо започва да витае във въздуха. Не мога да го обясня по друг начин, освен че осезателно се усеща едновременно гореща възбуда и успокояваща мекота.
— Ще ми се да можех да им кажа нещо повече — прошепва тя. — Ще ми се да те познавах по-добре. — Тя се обляга на прозореца, сякаш внезапно я е налегнала умора.
Точно това отпускане, като че се предава, кара нещо у мен да се пречупи като парче лед през първия пролетен ден. Бледата й, огряна от луната кожа блести като алабастър; внезапно ме обзема силно желание да прокарам длани по ръцете й и да усетя хладната й гладка плът.
Взираме се навън в продължение на няколко минути. Нищо не помръдва. Лунен лъч пада върху далечния купол и той заискрява като скъпоценен камък.
— Защо чак сега разговаряме за пръв път? — Тя вдига ръка и прибира кичур коса зад ухото си. — Винаги съм искала да го направим, знаеш това. Мисля си за стотиците възможности, които сме пропуснали.
Продължавам да гледам навън, не мога да срещна погледа й. Сърцето ми обаче бие по-бързо и силно от дълго време насам.
— Чаках те в онази дъждовна нощ — казва с едва доловим глас. — Почти час пред главния вход. Съвсем се намокрих. Какво направи, през задната врата на училището ли се измъкна? Беше преди няколко години, но все пак… забравил ли си?
Втренчвам се в планините на изток, нямам смелост да я погледна. Искам да й кажа, че не съм забравил; че не минава и седмица, без да си представям, че съм взел друго решение. Че съм излязъл от класната стая, след като звънецът е бил, отишъл съм при нея пред главния вход и съм я изпратил до вкъщи, дъждът се е стичал по панталоните ми и сме джапали в локвите, хванали заедно чадъра над главите си, безсмислен при силния дъжд, но това, че сме мокри, не ни е притеснявало.
Ала вместо да говоря с нея, чувам гласа на баща си. „Никога не забравяй кой си.“ За пръв път осъзнавам какво е имал предвид. Беше друг начин да се каже „Никога не забравяй кои са те“.
Не казвам нищо, само се взирам в звездите, светещи жалко и самотно. Събрани толкова наблизо една до друга, блясъкът им се докосва, застъпва се; близостта им обаче е твърде измамна, те са разделени от хиляди милиони светлинни години празнина.
— Не съм сигурен… че разбирам за какво говориш. Съжалявам.
Тя не отговаря веднага. После извръща бързо глава настрани и кестенявата коса покрива лицето й.
— Тази вечер е много светла — продумва с пресекващ глас и слага чифт големи овални лунни очила. — Мразя пълнолунието.
— Да се дръпнем от прозорците — предлагам и се отместваме обратно към килима, където придружителите могат да ни чуват.
Стоим неловко един срещу друг. Моят придружител пристъпва напред.
— Трябва да се върнем при групата. Време е за вечеря.
На вечеря у повечето от нас се усеща умора. Подхващаме само посредствени разговори, нищо общо с бърборенето на обяд. Притеснявам се за миризмата си и тайно подушвам мишниците си от време на време. Храня се бързо, загрижен от близостта си с останалите. Върлината сяда до мен и потрепва от време на време. Не казва нищо, но на няколко пъти ноздрите му се разширяват към мен.
Ашли Джун сяда от другата ми страна. Усещам всяко нейно движение: как приближава лакътя си до моя, вземането и оставянето на приборите, люшването на косата й, когато я хваща на опашка, за да не се топи в чашата за кръвта. Най-силно усещам мълчанието й. Щом я погледна, ме изпълва копнеж. Трябва да се махна от нея, за да не усети миризмата ми.