По средата на вечерята съм ужасно притеснен от миризмата си. Колкото повече се тревожа, толкова по-силно започвам да я излъчвам. Трябва да се измъкна тихо и бързо. Ставам; всички погледи на масата мигновено се приковават в мен. Отдалечавам се от масата, оглеждам се за придружителя си, който седи на масата си някъде в мрака. Появява се след малко откъм гърба ми.
— Всичко наред ли е?
— Да. Ще тръгвам към стаята си. Притеснява ме изгревът.
Той поглежда часовника си.
— Има още цял час.
— И все пак съм малко загрижен. Не искам да рискувам да се окажа навън по изгрев.
Всички на масата гледат към нас.
— Уверявам ви, никога не бъркаме часа на изгрева и залеза — казва той.
Навеждам поглед, осъзнавам, че дори не е нужно да се преструвам на уморен. Изтощен съм до смърт.
— Ако не е предвидено още нещо за вечерта, смятам да се оттегля рано. Чувствам се уморен.
Усещам, че се е втренчил, в мен и се опитва да разбере.
— Ами храната… ще бъдат поднесени още редица сочни ястия.
Разбирам какво става.
— Знаеш ли, не е нужно да ме придружаваш. Остани и хапни. Нахрани се. Сериозно. Знам как да стигна. Два етажа надолу, наляво по коридора, надясно, пак вляво и излизам през двойната врата с герба на Института.
— И не искате да останете за десерта?
— Не, достатъчно ми е, благодаря.
— Но предстои да поднесат най-отбраните и кървави меса!
— Просто съм уморен. Наистина не е нужно да се тревожиш за мен.
— Сигурен ли сте, че можете сам да намерите обратния път?
— Напълно.
Тръгвам, преди да е успял да възрази. На излизане поглеждам бързо към масата.
Би трябвало всички да ядат, да не забелязват разговора ми с придружителя, да се тъпчат. Вместо това те ме гледат объркани. Не, повече от объркани са. Шашардисани, а това е чувство, което се загнездва в умовете на хората и те не спират да се чудят.
— Глупак, глупак, глупак — мърморя на себе си надолу по стълбите. Идиот, идиот, идиот, укорявам се наум, докато вървя по коридора. — Малоумник, малоумник, малоумник — избъбрям, щом отварям двойната врата и излизам навън. После гласът на баща ми прозвучава в съзнанието ми: „Не прави нищо необичайно, нищо, което ще те отличи от тълпата. Гледай да не привличаш внимание.“
Дори когато стигам до вратата на библиотеката, не спирам да се ядосвам на себе си: нещастник, глупак, безумец, кретен.
Щом влизам вътре, обхождам пътеките, задните помещения, ъглите, проверявам всеки сантиметър. Безполезно. В библиотеката няма нищо, което да става за пиене, нито капка. В тоалетната, както във всички бани, има само стойки за хартия. Вече съм сериозно притеснен. Далече от запасите ми вкъщи, от всичките ми пособия за изплъзване — бръсначките ми, шишетата с вода, дезодорантите, четките за зъби, пили за нокти… Положението бързо се влошава. Заради липсата на вода главата ми започва да се замайва. Не мога да се съсредоточа. Върху нищо. Мислите ми са замъглени. Чувствам бодежи. Имам главоболие.
Вдигам ръка. Подушвам мишницата си. Ето. Вече дори аз усещам миризмата. Щом аз мога, могат и те. Не се учудвам, че Върлината и Бабаита бяха толкова разсеяни на вечеря.
Не знам дали някой ме подозира. Може Върлината и Бабаита да са подушили нещо на масата, но мисля, че още не са го свързали с мен. Утре обаче ще воня зверски.
Тръгвам към коженото канапе и се тръсвам на него. Главата ми още пулсира и се мае. Навън започва да се развиделява. Щорите скоро ще се затворят.
Покривам лицето си с ръка, не ми се мисли за това, но знам, че трябва да приема реалността. Планът ми работеше до скоро: не се набивай на очи по време на обучението, счупи си крака точно преди лова. Сега обаче нещата се променят. С апетитната миризма, която излъчва тялото ми, и сухият и грапав като едра шкурка език няма да доживея до лова след четири нощи. Или ще умра от жажда, или ще бъда дивашки разкъсан. По-вероятно второто.
Легнал на канапето, вдървен от тревога, започвам да се унасям. Прилича повече на пропадане в дълбок каньон, отколкото на сън.
Будя се от жажда. Кашлям: хиляди тресчици пронизват пресъхналото ми гърло.
Бавно отмествам ръката от лицето си. Библиотеката е тъмна: щорите са се затворили. Има нещо странно. Още мога да различавам мебелите в библиотеката. Сякаш е запалена свещ.
Невъзможно. Завъртам се и бързо се разсънвам. Виждам светлина.