Ето я. Сноп слънчеви лъчи се процежда от дупка в щорите зад мен. Лъчите минават покрай ухото ми и стигат чак до отсрещната стена на библиотеката. Снопът светлина е пронизващ, прилича на лазер, сякаш има физическо тегло. Не го бях забелязал вчера. Все пак бях в другата част на библиотеката и спах дълбоко през целия ден.
Приближавам се до щорите. Неуверено протягам ръка към дупката. Отчасти очаквам ръката ми да изсъхне от светлината. Усещам само лека топлина. Дупката в щорите е идеално кръгла, със заоблени ръбове. Много странно. Това не може да е случайно или да е от остаряването на сградата. Тази дупка е нарочно направена — пробита — в щора от закалена стомана с дебелина пет сантиметра. За какво? И от кого?
От лудия учен. Не е трудно да стигна до този извод; никой друг не е живял тук. Но защо би го направил? Такъв сноп светлина не само би попречил на съня на хората, но и сериозно би увредил зрението и стомаха им. Няма логика.
А може би ученият няма нищо общо с това. Може дупката да е пробита от служителите след изчезването му. Но защо? И щом са знаели, че ще ме настанят тук, щяха да я затворят, преди да пристигна. Отново не намирам логика.
Тогава ми хрумва една мисъл, смразявам се.
Поклащам глава, за да я прогоня. Тя обаче се е загнездила в съзнанието ми. И колкото повече мисля за това, толкова по-вероятно започва да ми се струва.
Някой е пробил дупката. Тази нощ.
За да ме провери. Да ме изкара наяве.
За да разбере дали съм хепър.
В това има логика. Тази нощ немитото ми тяло, излъчващо миризма, е събудило подозрение. Но са необходими доказателства, преди да ме обвинят. Тайното пропускане на слънчева светлина през деня е идеално средство. Тайно и изобличаващо. Сноп светлина, твърде малък, за да събуди хепър, но достатъчен, за да разтърси нормалните хора и да ги принуди да се скрият в другия край на библиотеката и да настояват за нова стая още щом се смрачи. Идеалният тест.
Тръгвам по пътеките и се опитвам да пропъдя страха. Прокарвам пръсти по прашните кожени корици. Осъзнавам, че пропускам нещо. Единствените хора, които може да ме подозират, са тези около мен. Ловците и придружителите. Но те бяха с мен през цялата нощ; не бях ги изпускал от поглед. Никой не би могъл да се измъкне и да пробие дупка в дебела пет сантиметра закалена стомана.
Тръгвам отново към дупката и я разглеждам по-отблизо. Ръбовете са потъмнели, не са остри и лъскави, както ако дупката беше пробита скоро. Навеждам се да огледам за стружки. Нищо. Дупката не е нова.
Това ме поставя в неприятна ситуация. Ако се оплача, служителите ще дойдат да погледнат, преди да запълнят дупката. Обаче така ще предизвикам въпроси за това как съм спал първия ден — защо не съм се оплакал още тогава? От друга страна, ако не кажа нищо, а това се окаже капан, с мен е свършено.
Тогава нещо прещраква в главата ми. Може би снопът светлина е страничен ефект от нещо по-важно. Може би точно дупката, а не лъчът е ключът към загадката.
Надничам в дупката по-внимателно, като обръщам внимание на всяка драскотина близо до нея, височината й, малкия й диаметър.
Разбира се. Размерът е идеален.
За надничане.
Но когато поглеждам през нея — светлината навън е ослепителна, — не виждам нищо. Единствено спокойната еднообразна Необятност, простираща се безкрайна пред погледа ми, и парещото слънце, което й придава белота. Дори куполът не е в полезрението ми. Прахоляк, пясък и светлина. Само това. Няма нищо за гледане.
През следващия час крача напред-назад, изучавам снопа светлина, надничам през дупката. Безполезно. Не мога да измисля нищо. Това, което ме тормози, е усещането, че съм съвсем близо, че едва ли не стоя пред отговора. Накрая сядам с изнурени и болезнени стъпала. Затварям очи, за да се съсредоточа. Когато ги отварям след няколко часа, снопа лъчи го няма, щорите са отворени и някой тропа по вратата. Смрачило се е.
Три нощи до Лова
— Приема се, че хепърите са се появили на стълбата на еволюцията между три и пет хилядолетия преди нас. — Гласът на директора отеква от катедрата със стерилна незаинтересованост. — Без съмнение хепърите демонстрират белези на примитивни модели на поведение, от каквито нашите прадеди са се отказали още преди векове. Помислете например за изключителните им способности в плуването. Това умение произлиза от връзката им със земноводните и от времето, когато са живеели в моретата, където е възникнал животът. Уменията им да се движат във водата като риби доказва липсата на еволюционно развитие след този първоначален етап. Помислете и за невероятната им издръжливост на слънчевите лъчи. Тази способност е остатък от праисторическата епоха, когато животните, бродещи по земята, не са имали достатъчно разум, че да търсят убежището на пещерите. Изградили са устойчивост към слънцето, въпреки че тази устойчивост е възпрепятствала развитието на мозъка им. Колко жалко.