Два реда пред мен Атлета внезапно се накланя рязко назад. Тънка струйка слюнка, потекла от кучешкия му зъб, литва нагоре и се размазва диагонално по лицето му. Той поклаща глава.
— Извинете ме — измърморва.
Директорът се втренчва в него, след това продължава:
— Друго отклонение при тях е чудатата им склонност да отделят солени капки, когато им е топло или са уплашени. При тези условия обикновено излъчват и силна миризма, особено от подмишниците, където най-вече при зрелите мъжки екземпляри има гъсто окосмяване. Това е обичайно при тях…
Атлета отново отмята глава.
— Съжалявам, съжалявам — казва. — Не исках да ви прекъсвам. На никой друг ли не му мирише? На хепър? — Обръща се и в един ужасяваш миг среща погледа ми. — Ти не усещаш ли?
— Малко. Може би мирише малко — съгласявам се.
Директорът се обръща към мен. Побиват ме студени тръпки. Да дишам спокойно; да притворя очите си; погледът ми да не шари.
— Много е силно, превзема носа и съзнанието ми, не мога да се съсредоточа. — Атлета сочи отворения прозорец. — Може ли да затворя прозореца? Наистина не мога да внимавам…
Коремни плочки седи две места през него, отмята рязко глава назад, после отново я връща напред.
— Ето. И аз го усетих. Хепър. Силно мирише. Сигурно влиза през прозорците. Кога е размножителният сезон на хепърите?
Директорът се обръща отново към отворения прозорец. Лицето му е спокойно, безизразно, но определено се е замислил.
— И аз усещам някаква миризма. Вятърът ли я разнася? — изрича колебливо, с възходяща интонация. — Ето, ще затворя прозореца, да видим дали това ще помогне. Сигурно хепърите наистина се потят през деня. Чудя се какво ли са намислили.
Лекцията продължава, но почти никой вече не слуша. Всички са изпълнени с любопитство, душат въздуха. След затварянето на прозореца миризмата не само не изчезва, а става още по-наситена. От мен е; вонята идва от мен. Кога останалите ще осъзнаят това? Резките неспокойни движения на главите им стават все по-чести и енергични с всяка изминала минута. Аз не помагам особено на ситуацията — нито на себе си. Трябва да ги имитирам, затова клатя глава и я отмятам, но така излъчвам още повече миризма.
Изведнъж Ашли Джун заговаря:
— Може да се промъкват тук през деня. В сградата. Затова миризмата им е навсякъде.
Извръщаме се към подиума, за да видим какво ще каже директорът. Няма го. Обезпокоително. На мястото му е застанала Феерична рокля, която както винаги изниква изневиделица.
— Невъзможно — заявява тя с още по-остър от обичайния тон. — Няма как хепър да влезе тук, в гнездото на стършелите. Това означава сигурна смърт.
— Ами миризмата? — пита Ашли Джун с пълна със слюнка уста. — Толкова е силна.
Неочаквано отмята яростно глава. Бавно се завърта и навежда глава. Оглежда всички, мен.
— Ами ако някой хепър се е промъкнал тук снощи? Ами ако още се крие в сградата?
И изведнъж всички хукваме през вратите, придружителите са плътно до нас, в началото се опитват да ни убедят да се върнем в залата, но когато тръгваме стремително по етажите („Миризмата се засилва!“ — крясва Алени устни точно до мен), се включват в това безумие, впускат се в него. Скърца се със зъби, точат се лиги, размахват се ръце, по стените драскат нокти.
Трудно е да се отделя от групата. Това е планът ми: да се измъкна, да се прокрадна обратно до библиотеката и да се надявам, че никой няма да обърне внимание на отсъствието ми. Всеки път, когато завия зад някой ъгъл в опит да се отделя обаче, те са до мен. Заради миризмата ми. Тичането влошава нещата. Надявах се да ме подминат, да успея да се спусна по стълбите и да изляза навън, преди да са се върнали. Но те са плътно до мен. Близостта до зъбите и ноктите им е ужасяваща. Няма да останат още дълго в неведение.
Изоставането ми от групата става по-скоро случайно, а не толкова преднамерено. Причернява ми — за не повече от една-две секунди. В един момент тичам, а в следващия съм се проснал на земята, всички профучават край мен и се скриват зад ъгъла. Липсата на вода. Гърлото ми е пресъхнало, мускулите също, а сега и мозъкът. Преминал съм границата.
Когато се съвземам — не е било истински припадък, просто силно замайване, — знам, че трябва да бягам. Всички ще се върнат, щом изгубят мириса; ще го проследят обратно към мен, проснат немощно по очи на пода, с пот по челото, бълващ телесна миризма на талази. Мърдай, казвам си, мърдай. Трудно ми е дори да се изправя. Имам чувството, че съм пресъхнал като тавански прахоляк и в същото време съм тежък като мокър чувал с брашно.