В коридора е тихо, но после стъпките приближават. Усетили са се. Връщат се.
Тялото ми набира енергия от страха. Превъртам се и скачам на крака. Врати. Трябва да се отделя от тях с колкото мога повече врати. Това ще ги забави. Ще загубят следата, поне ще се объркат. Всяка секунда ми е от полза.
Избутвам врати; само миг по-късно чувам как същите врати се отварят с шум като от изстрел. Вече дори не тичам надолу по стълбите; прескачам ги. Болката, която пронизва краката ми, рикошира в гърба.
Настигат ме. Без значение как се опитвам да се отдалеча, колко рисковани скокове правя по стълбите, врявата от групата, приближаваща зад мен, се усилва. Звуци от дращене на нокти, шумолене на дрехи, мяткащи се насам-натам. Вече е само въпрос на време.
Освен ако…
— Насам! — извиквам. — Миризмата идва оттук, много е силна, май го нацелих!
— Как ни изпревари толкова? — вика някой от горния етаж.
Минавам през двойна врата, тичам до средата на коридора, после се шмугвам през друга двойна врата и започвам да изкачвам по три стъпала наведнъж.
— Чакай ни! — бика някой точно под мен.
— Да ги нямаме такива! Почти съм го спипал.
— Как така бавното хлапе ни побеждава? — Наближават толкова бързо, вече е въпрос на секунди.
Нова двойна врата и бясно тичане по дълъг коридор. Бързо поглеждам назад: ордата им настъпва към мен като вълна, Върлината се мята между пода, тавана и стените, Атлета се стрелка по протежение на корниза, останалите бързат, лицата им са изопнати, кучешките зъби оголени. Три секунди.
Хвърлям се през двойни врати. Те се отварят по странно познат начин. Виждам защо: намирам се обратно в залата за лекции. Завъртял съм се в пълен кръг. Залата е съвсем празна. Всички са се впуснали в преследването.
Къде искам да умра? Чудя се. В дъното? Изправен драматично върху чин? Край катедрата?
Тогава виждам прозореца.
Скачам и го отварям.
По-малко от секунда след това групата нахлува в залата, като черна вълна. Движат се в пълен синхрон: по стените, пода, стените, не се избутват един друг, не се ръгат с лакти. Просто едно координирано прелитане през залата, с въртящи се във всички посоки очи и разширени тръпнещи ноздри.
— Скочи! Скочи навън! — крещя, застанал пред отворения прозорец, и соча навън. Докато още викам, четирима от тях са се покатерили при мен, бутат се и също надзъртат през прозореца, а лицата им са смущаващо близо до моето. За късмет духва силен вятър и нахлува през прозореца.
— Усеща се навсякъде! Имам чувството, че е някъде тук, къде се крие?
— Изчезна…
— Можем да го догоним, няма как да е стигнал далече…
— Възможно е — казвам. — Ако тръгнем бързо, ще го настигнем.
Скупчват се и вдигат крака, за да скочат през прозореца, но се чува шепот, който ги кара да замръзнат на място.
— Жертви сте на заблуда. — Влажен, тих, зловещ шепот, наситен със заплашителност.
Директорът.
Не гледа към нас, а към ноктите си с матов отблясък на лунната светлина. Говори тихо, безразлично му е дали някой го слуша.
— Някои сред вас се мислят за големи умници — мърка той. — Мислите, че учите толкова бързо, та знаете повече от специалистите тук. Два дни прекарахте в моето ведомство и решихте, че сте научили повече от хората, които са посветили живота си на този прекрасен институт. Наистина ли си въобразихте, че персоналът, който аз ръководя, ще допусне небрежността някой хепър спокойно да се разхожда тук?
Все така изучава ноктите си.
Продължава след кратка пауза с още по-тих глас.
— И сериозно ли мислите, че хепърите са толкова глупави, та да останат извън купола по тъмно? — Отпуска дясната си ръка. — Може да са животни, но не са глупави. Като някои от вас.
Тишината е мъртвешка.
— Тук витаят безочие и невежество. Интересно как тези качества често се срещат заедно. Трябва да помните кои сте вие. Имахте късмет да бъдете избрани — не беше нито заради заслугите ви, нито заради способностите ви или за нещо, което сте постигнали. Сляп късмет. А сега се шляете в моя институт и си мислите, че може да го управлявате.