Тя почесва китката си.
— Да кажем, че му предлагаме лакомство, на което не може да устои. Плодове, зеленчуци, шоколад. Пък и той е наясно, че не е в опасност. Правили сме го десетина пъти и той знае, че всички са здраво вързани по местата си. Ако стои в зоната на безопасност и не се приближава до стълбовете, всичко ще бъде наред. Никой няма да успее да го докосне. Може спокойно да си прибере храната, оставена за него.
— Не е ли онзи, който…
— Е, хубава работа — прекъсва Феерична рокля, — не предпочитате ли, вместо да ме затрупвате с въпроси, да слезем във Въведението?
Предвид скоростта, с която се втурваме навън, въпросът изглежда риторичен.
Зашеметени сме като деца на екскурзия в увеселителен парк. Отнема ни пет минути да стигнем до арената, или по-скоро да слезем там. Оказва се, че петте етажа над нас са само върхът на голям черен айсберг. Под земята има цяла флотилия от етажи. Колкото по-надолу се спускаме, толкова по-тъмно и студено става. Изглежда, вече никой не обитава, не използва и дори не посещава тези призрачни етажи. Стигнали сме до недрата на земята и ме обзема клаустрофобия.
Докато стигнем до най-долния етаж, съм изтощен. Коленете ми се огъват като ударени с пневматичен чук, а главата ужасно ме боли от спираловидния наклон. Никой друг не е уморен; не само това, но и нивото на нетърпение е достигнало връхна точка. Чува се бърборене, скърцане на зъби.
— Има ли достатъчно места за всички? — пита Ашли Джун. Всички се бутат да стигнат най-близо до двойните врати пред нас.
— Не е нужно никой да се тревожи — отговаря Феерична рокля, — вътре има десет места. Вие сте само седем. Позициите са еднакво отдалечени от центъра, никой няма да има предимство пред останалите. Пред всеки от стълбовете е оставена храна, така че всички ще имате възможност да видите хепъра отблизо.
Въпреки думите й не спират да се бутат. Аз незабележимо се отдръпвам настрани.
— Какво чакаме?
— Само още малко. Горе трябва да се попълни документацията. Ще ни уведомят кога можем да влезем.
— Как?
Феерична рокля поклаща глава.
— Ще видите.
— Наистина ли е толкова страхотно, колкото тя го представи? — пита Атлета придружителя си.
— По-добро е от рекламата. Много по-добро.
— Усещам миризмата — отбелязва Бабаита. — По-силно от всякога.
— Глупости — смъмря го Феерична рокля, — хепърът още е в килията си. — Но не е толкова уверена, ноздрите й се разширяват и навлажняват.
— Миризмата е същата. През цялото време ми мирише на същия хепър.
Правя две крачки назад, бавно се отдалечавам от тях.
— Усилва се с всяка секунда. — Още лиги и потрепване.
Присъединявам се. Дано вратите се отворят по-скоро, защото пространството, където чакаме, е много тясно, не се вентилира и е наситено с телесната ми миризма.
Върлината отмята силно глава към мен. Не просто съска, а се дави в слюнката си. С цялата си глупост го поглеждам. Той се взира втренчено в мен и му просветва, мига, мига с осъзнаване…
Точно в този миг вратите се отварят и ни обгръщат бликналите отвътре дим и пара.
Докато влизаме, се надават възторжени възгласи. Изненадвам се от широкото пространство и високия сводест таван (заоблен и издут като на закрит стадион), издигащ се над прашната земя отдолу. Вратата на хепъра е точно в центъра на пода и е с форма и размери на ревизионен отвор. Десет дървени стълба са разположени около него на равни разстояния. Разпръсваме се, всички тичат да си изберат място като деца, които си харесват конче на въртележка. Както ни увери Феерична рокля, местата са повече от достатъчно, но това не пречи да настъпи пълен хаос. Тайната е в лакомствата. Ловците се борят да застанат до тези, които се смятат за любими на хепърите. Коремни плочки и Ашли Джун се борят като котки пред купчина банани.
— Аз застанах тук първа — ръмжи Ашли Джун.
— А пък аз вече съм вързана — съска в отговор Коремни плочки. — Тя нахлузва ремъка около глезена си и го закопчава. — Ето, дори съм заключена. Не мога да го променя, дори да исках. А аз не искам.
Срещу мен Алени устни и Атлета се препират за място пред кочани царевица. Вниманието ми е привлечено от Върлината, чиито очи светят срещу мен като на прилеп. Не мога да разгадая изражението му, но усещам объркване. Още се мъчи да ме прецени, пита се дали наистина миризмата на хепър идва от мен.