Заемам се с ремъците, без да му обръщам внимание. Има четири белезници, с които да заключиш китките и глезените си. Всяка халка е свързана с дървения стълб с дебели кожени каиши. Дори и вързани, можем да се отдалечим от стълба: поне на разстояние, равно на височината ни. Стига хепърът да не излиза от периметъра на лакомствата, ще бъде на безопасно разстояние.
Влиза придружител с безизразно лице и ни подава по чифт очила.
— След малко ще светнат лампите — промърморва, — за да вижда хепърът.
Той проверява всички ремъци, бави се най-дълго при Върлината, който се е вързал прекалено хлабаво. Върлината протестира, вдига ръка. В този момент ризата му се измъква от панталона и той бързо я натъпква обратно.
Но не преди да го видя. Матов проблясък откъм колана му — от нещо дълго и избито като острието на кинжал.
Полазват ме тръпки по тила. На върха на езика ми е да кажа нещо, когато придружителят проверява ремъците ми. Но той отминава нататък, преди да съм успял да заговоря. Спира в центъра на арената и казва:
— Добре дошли на Въведението, дами и господа.
Преди да си тръгне, тропва силно с крак по кръглия отвор три пъти и звукът отеква с бумтене. Осветлението над арената се засилва. Слагаме тъмните очила.
Чакаме.
От кръглия капак на земята се раздава механично бръмчене, последвано от серия звукови сигнали. Капакът се отваря, само се открехва. После бързо се хлопва и вдига облак прахоляк. Всички глави се накланят встрани. Веднага след това капакът се вдига отново, този път малко повече. Достатъчно, за да се види очертанието на глава. И надничащи очи.
Всички ловци се хвърлят към хепъра. Почти едновременно ремъците се опъват, телата отскачат и падат на земята.
Капакът отново се хлопва.
След секунда всички се изправят и опъват ремъците докрай. Аз се дърпам от моя с пяна на уста и въртя глава напред-назад. Тъмните ми очила изхвърчат.
Примигвам от внезапната ярка светлина на арената, сега окъпана от ярки цветове. Виждам ловците с яснота, която ги оживява. Те са отвратителни животни, обладани от похот за хепъри. Атлета и Алени устни дращят вратовете си и ноктите им оставят дълги бели следи. Отварят усти и ги затварят рязко като стоманени капани, стържещият звук на триещи се зъби изпълва зловещо въздуха.
Капакът се отваря пак; държи го напълно изпъната ръка. Отдолу се появява глава и наднича като перископ. Явно по-уверен, излиза, но оставя капака отворен, за да си осигури по-бързо бягство.
За миг настава пълна тишина. Мляскането спира; пукането на вратове, стави и гърбове също. Наблюдаваме хепъра с почти невинно любопитство, сякаш не възнамеряваме да извадим вътрешностите му, да изпием кръвта му и да го погълнем на мига. Той е същият, когото видяхме по телевизията, болнав и дребен. Примигва и оглежда купчините с лакомства, оставени около него.
Тогава Ашли Джун надава пронизителен писък на копнеж. След секунда всички вием и пищим.
Равнодушен към какофонията, хепърът се насочва към първата примамка. Две хлебчета, оставени пред Алени устни. Хепърът взима едното и тъпче устата си. Движи се бързо и делово, взима другото хлебче и го пуска в отвора, без да обръща особено внимание на съскането на Алени устни. Случвало му се е и преди. Премества се към другата примамка, шишета с вода. Отваря капачката, надига шишето и се нагълтва с вода. Не губи време. Събира останалите шишета в ръка и ги пуска в отвора. Става и тръгва към следващата купчинка бонбони. Въпреки ръмженето и писъците, хепърът не вдига поглед нито веднъж. Върши си работата напълно невъзмутимо.
Хепърът минава покрай камара тетрадки пред Върлината на път към бонбоните. Зървам матов отблясък откъм кръста на Върлината. Кинжалът. Върлината го изважда. Белите издути вени на мършавата му ръка се гърчат като червеи, той започва да реже ремъка. Знае, че трябва да действа бързо: хепърът не се кани да си постеле като на пикник, за да се наяде сред нас. Ще метне всичката храна, напитки и тетрадки в отвора и ще се скрие. Ще приключи за по-малко от минута. На арената избухва гняв, експлозия на безсилие от чувство за измама. Ашли Джун надава нов пронизителен, смразяваш кръвта вой. Опъва ремъците докрай, отчаянието й е примесено с неудържимо желание.
Върлината се бори с каишите с още по-голямо ожесточение. Изопва онзи, който държи лявата му китка, и движи напред-назад дясната си ръка като бутало, за да го среже.
Изведнъж ремъкът увисва на две половини. Той се взира глупаво в полюшващия се край. Тогава осъзнава; виждам как цялото му тяло се напряга. Мечтата се е превърнала в мъглява действителност. Свива се и започва да реже ремъците на краката, дясната му ръка се движи с бясна скорост.