Хепърът е в неведение. Стои над купчина бонбони. Развива един и го лапва, без да съзнава какво се случва зад него.
Върлината е срязал ремъците на двата си крака. Прехвърля кинжала в лявата си ръка и се заема с ремъка на дясната — последния.
Хепърът спира, вдига глава като куче, подушило нещо.
После се навежда и взема още един бонбон.
Последният ремък затруднява Върлината. Може би възбудата му пречи да се съсредоточи или причината е, че използва лявата ръка. Бавен е и се ядосва. Надава отчаян крясък, който едва не пробива тъпанчетата ми.
Хепърът трепва и се обръща. Вижда Върлината и срязаните ремъци, висящи от лявата ръка и глезените му, и веднага схваща какво става. Обръща се за миг, пуска бонбона и хуква към отвора в земята. Делят го пет стъпки от него.
В този момент Върлината прерязва и последния ремък. Извърта се, той е на двайсет крачки от отвора. Хепърът се е устремил натам, остават му само три крачки.
Преди хепърът да успее да направи още една крачка, Върлината го докопва.
Търкулват се в прахоляка, тласъкът на Върлината ги отнася на десет метра. Разделят се за момент: хепърът се изправя, устремява се към отвора.
Върлината го пресреща странично и го просва отново на земята. Хепърът се мята като бесен; Върлината скача отгоре му. Имат почти еднакъв ръст, но не могат да се сравняват. Ни най-малко. Върлината впива болезнено пръсти в гърба на хепъра; по ризата му избива кръв.
Гледката на хепърска кръв на такова малко разстояние, миризмата, разнесла се във въздуха, докарва останалите ловци до хиперделириум. Писъците им ме оглушават, ще пръснат тъпанчетата ми. Не запушвай уши! Не запушвай уши! Правя единственото възможно: вдигам глава към тавана и крещя. Заради болката и ужаса на крачки от мен. Виковете ми се сливат с тези на останалите. За няколко секунди чувам само своите крясъци, те заглушават воя на останалите, който се носи сякаш от чакали и хиени. Не искам друго. Само да спра да ги чувам за малко.
Тогава хепърът за пръв път издава звук. Вик, толкова различен от писъците на глад и желание наоколо. Това е рев, изпълнен с ужас и крайно примирение. Преследва ме. Усилва до крайност онова, което се е загнездило в костите ми от години.
Чувам звука от трошене и после раздробяване на кокали. Върлината е счупил единия крак на хепъра. Играе си предизвикателно с него като котка с ранена мишка. Дразни и останалите ловци, сдобил се е с нещо, което е недостъпно за нас, а за него — вече гарантирано. Хепърът се тътри на ръце и един крак, а левият се влачи в прахоляка, погледът му е див от неописуемата болка.
— Хвърли ми ножа! — изкрещява Коремни плочки на Алени устни, която е докопала захвърления нож на Върлината. Алени устни е скрита в облак прах; никой не е забелязал до този момент, че е започнала да реже ремъците.
— Хвърли ножа!
— Ножа… Мен слушай, хвърли го насам! — вика друг.
Върлината отмята глава, осъзнава какво става. Няма повече време. Алени устни ще пререже ремъците си след секунди и ще го измести. С гневен крясък той се мята върху хепъра и забива зъби в тила му.
Коремни плочки прерязва четвъртия си ремък; преди още да е паднал, тя се извърта и се хвърля като гепард към хепъра. Не улучва целта си, а поваля Върлината и двамата се изтърколват встрани от внезапно озовалия се на свобода хепър.
Хепърът се влачи на ръцете и крака си, оставя кървави следи и неистово се бори да стигне до отворения капак. Очите му са изпълнени с трескав ужас и болка. Губи ориентация, заслепен е от кръвта, която се стича в очите му. В объркването си се насочва право към мен.
Коремни плочки и Върлината се изправят и се хвърлят към хепъра. Достигат го едновременно и го повалят. Пада върху мен.
Главата му се удря в рамото ми части от секундата, преди тялото му да се блъсне в моето. Изненадващо ме прегръща, ръцете му обхващат кръста ми. Посягам инстинктивно да го хвана и го придържам прав. Коремни плочки и Върлината са зад него, ноктите им дерат кожата му, оголили са кучешките си зъби, готови да ги забият в плътта му.
Вдига поглед и за един ужасен миг погледите ни се срещат. Никога няма да знам дали очите му се разширяват от болката, пронизала тялото му, или от онова, което разпознава. Друг хепър.
Когато всичко приключва, ловците са освободени. Служителят ни нарежда с мрачен тон да се върнем по стаите си до края на нощта. Нищо не е останало от хепъра, само разкъсаните му дрехи. Пролялата се кръв е облизана; дори прахолякът, пропит от кръвта на хепъра, е изровен и натъпкан в устите, сдъвкан и изсмукан.