Придружителят ми чака пред Въведението.
— Вървете да се преоблечете — казва с потрепващи ноздри. — Целият миришете на хепър.
Моята наслада е просторът на Необятността. Изкачвам безбройните стъпала, като оставям другите далече зад себе си, и най-сетне стигам до първия етаж. Останалите отиват по стаите си. Аз излизам навън, нощното небе е осеяно със звезди. Духа източен вятър, издува дрехите ми и вее косата ми. Отправям се с олюляване към библиотеката, благодарен, че мога да се махна, да съм сам. Песъчинки се удрят в лицето ми, но почти не ги забелязвам.
Изминавам половината път и падам на земята.
Толкова съм изцеден, че не мога да стана. Лягам по гръб на тухлената алея. Това е от липсата на вода. Съсухреният ми мозък се гърчи в черепа като сушена слива. Притъмнява ми.
Няколко минути по-късно — или може би часове? — идвам на себе си. Чувствам се по-добре, мога да движа крайниците си. Небето не е така тъмно, звездите са по-малко и по-бледи. Обръщам се към Института. Никой не ме е забелязал.
Макар да знам, че е безполезно, отправям се към библиотеката, за да потърся нещо за пиене. След половин час се строполявам на креслото, чувствам тялото си като сухо есенно клонче, останало без капка вода. Сърцето ми бие предупредително, сякаш знае какво се опитвам да отрека. Че положението ми е безнадеждно. Няма да издържа още една нощ. Ще дойдат за мен, когато се смрачи, и ще ме намерят проснат на земята. Ще се случи съвсем скоро.
В библиотеката се чува щракване на метал, последван от стържещ звук. Щорите. Спускат се преди изгрева, бавно, както се затварят очите ми. В тъмнината настъпва хлад. Усещам телесната си миризма, нездраво зловоние на хепър. Вдигам ръка да помириша мишницата си. Смрад. Утре, щом слънцето се скрие и изгрее луната, съм мъртъв.
Мъртъв хепър.
Картини от смъртта на хепъра изпълват съня ми: трескаво се повтарят с по-силни викове, в по-ярки цветове. В кошмара ми хепърът се хвърля в ръцете ми, кръвта му блика по скулите и бузите ми. Сгърченият ми от сухота език инстинктивно я облизва. Засмуквам кръвта, оставям я да разкваси устата ми, да попие като планинска изворна вода в гъба и я прекарвам през пресъхналото си гърло, усещам как влива енергията си в изцеденото ми тяло. По него плъзват топли тръпки, крясъците на хепъра се засилват — изведнъж осъзнавам, че не вика хепърът, а другите ловци, здраво привързани към стълбовете, сочат ме, пищят, а аз коленича, навеждам се над мъртвия хепър в ръцете ми, кожата му е пепелява и осеяна със сини петна.
Събуждам се с рязък спазъм. Пресъхналите ми клепачи драскат очите.
Още е едва средата на деня. Слънчевият лъч отново е тук, преминава през библиотеката от единия край до другия като въже от светлина. Сега ми се струва още по-ярък и плътен от преди.
Твърде уморен съм, за да направя друго, освен да го гледам. Мислите ми се разпиляват в полусенките. Единствено това мога да правя, да гледам светлия лъч с безразличие. Така че продължавам, в продължение на минути (часове?). Времето минава и лъчът се вдига, мести се диагонално към отсрещната стена.
Тогава се случва нещо интересно. Докато снопът светлина се движи по стената, среща нещо и отскача под ъгъл; отразява се диагонално в съседната стена. В първия момент си мисля, че съзнанието ми си играе с мен. Примигвам. Още е там, вижда се дори по-добре. Първият лъч стига до отсрещната стена, а по-късият, отразеният, се пречупва към дясната.
Това е достатъчен повод да стана от креслото. Тръгвам към отсрещната стена, коленете ме болят и издават звук като стържене на кактус по бетон. На мястото, където светлината достига до отсрещната стена, е закачено малко кръгло огледало, не по-голямо от дланта ми. Леко е наклонено и отразява светлинния лъч към съседната стена.
Тръгвам към нея и се случва отново. Отразеният лъч на свой ред се отразява: вече има три снопа лъчи в стаята. Третият е слаб и се появява само за кратко. Става по-ярък за около десет секунди и отново избледнява. Преди да е изчезнал, бързам към мястото, което осветява — бледо сияние върху корицата на книга. Изваждам книгата. Усещам как се плъзва в ръцете ми, гладка и вехта. Занасям я при първия лъч светлина, вече и вторият избледнява. Държа книгата към светлината, обръщам я с предната корица нагоре.