Не си отива мирно и тихо, а озарява небето в червено, хвърля оранжеви и лилави отсенки по полетата. Без купола, покриващ хепърското селище, кирпичените колиби изглеждат уязвими и нищожни в полето, приличат на изпражнения на плъх. Скоро светлинните сензори ще уловят настъпването на нощта и извитите стъклени стени ще се издигнат от земята, ще образуват идеален купол, който да защитава хепърите от външния свят. Трябва да побързам.
Нещо блести пред колибите, сякаш стотици диаманти искрят под светлината на залеза. Езерото. Било е пред очите ми през цялото време, докато ме тормози жажда и цялото ми тяло вони. Как може да съм бил толкова сляп? Всичката вода, която ми е нужна за пиене и къпане, е на разположение. Единствената опасност, разбира се, са хепърите, които може да не останат особено доволни от внезапната ми поява. Със сигурност ще бъдат объркани от пристигането на непознат, който издържа на слънчевите лъчи. Аз обаче знам как да се справя с тях. Ще оголя зъби, ще накарам врата си да изпука, като го отметна няколко пъти встрани, ще разкърша пръсти; справям се добре с превъплъщенията. Сигурно ще се пръснат във всички посоки.
Изненадващо обнадежден, аз се отправям към селото на хепърите. Постепенно колибите от кал добиват форма, размерите им и подробностите по тях се виждат по-добре. В този момент виждам хепърите, движат се бавно в групичка около езерото, спират и тръгват, спират и тръгват. При вида им съм едновременно развълнуван и разстроен. Петима са. Още не са ме забелязали и може би няма и да ме забележат: никой досега не ги е приближавал през деня.
Виждат ме, когато съм на стотина метра. Един от тях се свива до езерото, сочи право напред, вдигнал е ръка като оръжие точно към мен. Реагират на мига: обръщат се и хукват, мушват се в кирпичените колиби. Виждам да хлопват врати и прозорци. Само в един кратък миг са се махнали надалеч от езерото, изоставили преобърнати съдове и кофи. Точно на това се надявах.
Нищо не помръдва. Не се открехват и не скърцат врати и прозорци. Затичвам се към езерото, пресъхналите ми кости потракват в тялото ми и ми причиняват болка при всяка крачка. Вперил съм поглед в езерото и попивам жадно водата с очи. Приближавам се, остават ми около петдесет метра.
Тогава се отваря вратата на една от колибите.
Излиза жена, онази жена хепър. На лицето й е изписан гняв, но също и страх. Стиска копие с дясната си ръка. От бедрото й виси парче тъмна кожа, подобно на широк колан. На него е подредена страховита колекция от кинжали, здраво пристегнати, остриетата им са необичайно извити при дръжките.
Вдигам ръце с отворени длани. Не знам дали ще ме разбере, затова използвам прости думи.
— Не идвам с лошо! Не идвам с лошо! — викам, но излизат само дрезгави неразбираеми звуци.
Опитвам се да заговоря отново, но нямам достатъчно слюнка, че да преглътна.
Залязващото слънце зад гърба ми оцветява селото на хепърите в багри, сякаш ярки бои от палитра капят върху невзрачна обувка. Сянката ми се простира пред мен тънка и неестествено удължена, прилича на кокалест пръст, насочен към момичето хепър. Аз съм само силует. Не; нещо повече съм. Аз съм врагът, хищникът, ловецът: затова избягаха другите хепъри. Но съм и нещо друго: загадка. Странно противоречие, защото въпреки че съм изложен на слънчевата светлина, не се разпадам. Ето защо жената хепър не избяга, а стои насреща ми озадачена, любопитна.
Но не за дълго. Спуска се с дивашки вик към мен, тялото й е наведено напред, едната ръка — опъната назад. Замахва бързо и със сила.
Нужен ми е един миг да осъзная какво се случва. Когато успявам, вече е твърде късно. Чувам свистенето на копието във въздуха, виждам дори трептенето на дървената дръжка, докато острието лети към мен. Право към мен. Накрая просто изваждам късмет. Не помръдвам, за да избегна копието — няма време, — и то профучава между главата и лявото ми рамо. Чувам и усещам свистенето с лявото си ухо.
Хепърът посяга към колана с кинжалите; откопчава един за по-малко от секунда и го запраща мигновено към мен със светкавичен кос замах. Кинжалът се изстрелва от ръката и проблясва на слънцето. Но е далеч от целта си. Отлита силно и безопасно встрани.
Естествено, мисля си. Хепърите са просто…
В този миг святкащият кинжал завива и се насочва обратно към мен, променил траекторията си като бумеранг, проблясва в ужасяващо бързия си полет. Сякаш ми намига злобничко. Преди да се усетя, се е насочил точно към мен. Отскачам надясно, удрям се в земята. Кинжалът профучава до главата ми с напевен свистящ звук. Приземявам се лошо, оставам без дъх. Земята е твърда въпреки слоя от пясък и чакъл.