Това момиче хепър знае какво прави. Целта й не е просто да ме впечатли. Намислила е да ме осакати, ако не и да ме убие.
Скачам на крака с вдигнати ръце и настойчиво разтворени длани. Хепърът се навежда да вземе копието, има още три кинжала в кожения каиш. Като ловджийски кучета, дърпащи се нетърпеливо на поводите си. Само за миг изважда единия кинжал и замахва с ръка. Предстои следващото хвърляне. Този път няма да пропусне.
— Спри! Моля те! — изкрещявам и най-сетне думите звучат ясно. Спира посред замаха.
Спечелвам малко време. Тръгвам отново към хепъра и докато вървя, свалям ризата си. Трябва да види кожата ми, как я огрява слънцето, да види, че не съм заплаха. Хвърлям ризата настрани. Достатъчно близо съм, за да видя как я проследява с поглед и отново го насочва към мен.
Присвива очи. Аз спирам като закован. Никога не съм виждал някого да присвива очи. Толкова е… изразително. Леко притваряне на клепачите, бръчици в ъгълчетата на очите с форма на триъгълник, събрани вежди, дори е застинала в озадачена гримаса. Странно изражение, прекрасно. Отново вдига ръка, кинжалът проблясва на слънцето.
— Чакай! — крясвам прегракнало.
Спира с побелели от силното стискане на дръжката пръсти. Разкопчавам си панталона и го свалям. Също и чорапите, обувките, всичко. Оставам само по слипове.
Заставам така пред нея, после бавно тръгвам напред.
— Вода — изричам и соча към езерото. — Вода. — Свивам дланта си като чаша.
Мести поглед нагоре-надолу по цялото ми тяло, изпълнен с несигурност и подозрение, изразява цял куп емоции, чисти и първични.
Гледаме се, аз приближавам и се навеждам към езерото. Прилича повече на плувен басейн, обрамчен с метален борд и абсолютно кръгъл. Преди да се усетя, вече съм коленичил и загребвам водата с ръце. Тя потича в гърлото ми, божествено мокра и студена върху адския огън. Понечвам да гребна отново с ръце, за да пийна още; забравям приличието. Топвам глава във водата, преглъщам сладката студена течност, водата стига до ушите ми.
Показвам се да поема въздух. Хепърът не е помръднал, изглежда още по-объркан. Но не е опасен. Вече не. Потапям цялата си глава в езерото, косата ми попива водата като суха слама. Порите по кожата на тила ми настръхват при първия контакт, но после се отпускат от приятния допир с водата.
Когато отново се показвам да поема дъх, жената хепър се е приближила към езерото. Седи приклекнала, с ръце на коленете, както правят маймуните. Преценява ме. Все още е в готовност да извади кинжал от колана на бедрото си, но вече не е така припряна.
Водата ми действа почти мигновено. Мозъкът ми заработва отново, не чувствам главата си като пълна с памук, а по-скоро като добре смазана машина. Бързо започвам да осъзнавам нещата. Например колко бързо сумракът отстъпва пред нощта. Скоро — съвсем скоро — куполът ще изникне над земята. Свалям бельото си и скачам в езерото.
В началото водата ме зашеметява; дъхът ми спира от внезапния студ. Но нямам време за глезотии. Потапям цялото си тяло, тази ледена мокрота е шок за организма ми. Водата дори и на слабата чезнеща светлина изглежда изненадващо чиста.
Мога да стъпя. Дъното е леко наклонено, гладко и метално на допир. Не губя време. Изтърквам се — лицето, подмишниците, всички отвори и гънки на тялото ми. Не се щадя: изтърквам се силно. Свивам пръсти и започвам да търкам главата си колкото мога по-бързо и по-добре.
Тогава го усещам. Вибриране на дъното на езерото, в началото слабо, но после бързо се усилва.
Хепърът се изправя. Поглежда към границите на селото, а после към мен. Веднага разбирам. Куполът започва да се затваря. Трябва да се махам.
Излизам тичешком от езерото, от бедрата и коленете ми пръска вода. Скачам през ръба и хуквам.
Вибрирането вече е толкова силно, че тресе земята. Чува се силно щракване и бръмченето се превръща в тътен. Стъклена стена се появява от земята и ме заобикаля.
Издига се по-бързо от очакванията ми. Много по-бързо. На височината на глезена ми е и за секунди стига до коляното. Тичам към стъклената стена, скачам от няколко метра разстояние. Ръцете ми достигат до горния край на стъклото; едва се хващам за гладкия ръб. Ритам и се избутвам с крака по стъклените стени, въпреки че продължават да се издигат. Те стават хлъзгави от мокрото ми тяло. Ще се хързулна. Ще падна и няма да мога да се изкатеря отново. Ще остана затворен вътре.