— На някои от вас ще бъдат раздадени обувки, които ще подобрят скоростта и отскока ви. Смятаме, че това ще увеличи бързината ви с десет процента. На други ще бъде дадена слънцезащитна пелерина или слънцезащитен крем. При обличане и правилно нанасяне ще ви предпазят от слънчевата светлина при изгрев и залез. Поне така мислим. Ще можете да тръгнете десет минути преди останалите, което е цяла вечност преднина в състезание като това. На някои от вас ще бъде инжектиран адреналин. Схващате идеята. Неща, които ще ви осигурят минимално предимство пред другите в преследването. Но още веднъж искам да подчертая: тези продукти не са преминали през пълни изпитания. Използвате ги и разчитате на тях на свой риск.
— Аз се надявах на нещо като предпазен костюм срещу ТОИ — казва Алени устни.
— Не бих се притеснявал от ТОИ — намесва се Върлината, преди Феерична рокля да успее да отговори. — Нали знаете, че те са животни. Няма дори да се ориентират как да използват ТОИ.
— Вярвайте го, щом искате — отвръща Феерична рокля с равен и студен тон, — ако мислите, че това ви дава състезателно предимство. Другите ще се радват да ви изпреварят заради вашето упорство да си останете невеж.
— Хей, не може да ми говорите така…
— Интересно. Точно щях да попитам има ли доброволец, благодаря, че се предложихте.
— Доброволец? За какво?
— Така, само елате на подиума. — Феерична рокля откача чифт тъмни очила от колана си и ги слага. — Предлагам всички да сложите тъмните си очила. Освен вас — казва тя, като поглежда към Върлината.
Върлината се изправя бавно и вдига ръка, понечил да подръпне ухото си. Спира се.
— Какво е това? Какво става?
— Нищо, което придружителите не опитаха вече тази сутрин.
— Какво е това? Не мърдам от мястото си — заявява той и отново сяда.
— Не е проблем. — И Феерична рокля изважда скрит ТОИ изпод роклята си. — Не поясних ли току-що, че обхватът е около девет метра?
Върлината се вкаменява на стола си. Закован е, няма къде да избяга.
— Смятайте се за късметлия. Настроила съм го на най-ниската степен. Но мисля, че и така ще останете впечатлен.
— Чакайте! — Върлината отмята глава напред, а после настрани. — Директорът каза, че наказанието вече е наложено. Над придружителите. Няма какво повече…
— … освен да ви покажа какво сте пропуснали за ваше щастие. Макар че демонстрацията ще е далеч по-мека в сравнение с онова, на което те бяха подложени. Вие ще живеете.
Чува се щракване, когато палецът й натиска бутона. От ТОИ се изстрелва отчетлив ясен лъч. Вдигаме ръце пред очите си, всички са заслепени от блясъка. С изключение на мен, разбира се. Виждам как светлинният лъч удря Върлината в гърдите. Той вдига ръце да го спре, но там вече се издига черен дим. Сгромолясва се на земята като ударен с парен чук и започва да се гърчи от болка. Устата му е широко отворена, но от нея не излиза звук. Обръща се настрани, езикът му е набъбнал и сух и се показва от устата; повръща на тънка жълта струйка.
Феерична рокля освобождава бутона.
— О, я стига с тези превземки — подхвърля тя, като го отминава и излиза навън.
Извеждат ни от залата и ни помъкват на поредната обиколка из нови учебни зали и лаборатории, също тъй пусти като предишните. След вчерашната ни среща с жив хепър разглеждането на зъби и анатомични диаграми на хепъри не предизвиква особен ентусиазъм. Единственото сравнително интересно място е кухнята. Върлината ни настига там, след като е получил лекарско разрешение, и изглежда още по-кисел от обикновено. Готвачите са заети с обяда, режат големи парчета кравешка кожа. Групата се спира пред главната маса за подготовка, привлечена от гледката и аромата на кърваво месо. Не и Ашли Джун, тя е кривнала към странична маса, където работи помощник-готвач. Отивам натам.
— Това — казвам, напълнил уста със слюнка пред пържените картофи и спагетите — е пълна гадост.
Помощник-готвачът, дребен мъж с мънички като мъниста очи, не ми обръща внимание. Загребва от храната и я пльосва в голям пластмасов контейнер. Отваря вратата на фурната зад себе си, мушва контейнера вътре и я затваря. Натиска един бутон и се отдалечава.
— Хепърска храна — измърморва през рамо.
Оглеждам се набързо и след като се уверявам, че не ме гледа никой, освен Ашли Джун, отварям вратата на фурната. Само дето това не е фурна. Контейнерът е изчезнал: надолу по дълъг тесен тунел с лентов конвейер, губещ се в тъмнината.