Зад групата се раздават приближаващи стъпки. Резки по военному. Това е един от служителите. Лицето му е изсечено и сериозно.
— Изисква се присъствието ви — излайва той и посочва към Ашли Джун с острата си брадичка. — Незабавно.
— За какво става въпрос? — пита тя.
Той игнорира въпроса й и се обръща към мен.
— И вашето също. Елате с мен. — Завърта се обратно и тръгва, не си прави труда да се обърне.
Нещо не е наред; усещам го, докато излизаме след служителя навън и тръгваме по тухлената алея към библиотеката. Походката му е не просто бърза и настоятелна; напред го тласка страх. Никой не продумва.
Минавам през входната врата и влизам в библиотеката с чувството, че се напъхвам в бърлогата на лъва.
Първото, което усещам, е, че вътре има тела. Много, може би над двайсет — служители и пазачи, събрани в преддверието. Всички са с тъмни очила, стоят отдръпнати встрани, вдървени и напрегнати.
Не шари с поглед! Не го прави!
Никой не помръдва. Изчаквам очите ми да свикнат с тъмнината, като дишам дълбоко. Вътре е студено.
Нещата не вървят на добре. Единственият обнадеждаващ факт: още не знаят. Че съм хепър. Ако знаеха, нямаше вече да съм тук. Щяха да са ме нападнали още при влизането.
Чувам гласа му, преди да съм го видял.
— Вярвам, че тези условия са задоволителни за вас? — изрича директорът с равен тон. Стои в средата на стаята, точно до масата; дясната половина на лицето му е осветена от живачна лампа, а лявата е скрита в мрака. Жилавото му тяло, тънко като остър бръснач, едва забележимо прорязва пространството. Сякаш и книгите по рафтовете се отдръпват леко от него, докато говори.
— Да, чудесни са. Благодаря.
Той навежда глава напред, сякаш над него прелита ято птици.
— Притеснявахме се за размера на спалната стойка, не е правена по вашите мерки. Извиняваме се за това.
— Точна ми е.
— Така ли?
— Да.
Гледа ме с привидно безразличие, но усещам пронизителна студенина зад взора му. Без никакво предупреждение краката му се отделят от земята, когато отскача към тавана. Тялото му се изстрелва нагоре и след половин секунда краката му са напъхани в спалната стойка, същата онази, която така и не съм използвал. Тялото му се поклаща лениво като махало на старинен часовник. Хладният му поглед, насочен надолу, все така не се отмества от моя.
— Интересно, колко различно изглежда всичко оттук, обърнато с главата надолу. Не сте ли съгласен?
— Да. Така е — отговарям.
— Позволява ти да видиш нещата от различна перспектива. Ето защо в момента ви гледам с главата надолу.
— Господине?
— Защото се опитвам да ви видя в друга светлина. Опитвам се да разбера с какво сте по-различен. Опитвам се да разбера защо от Двореца ви настаняват отделно, предлагат ви кралско обслужване. Не виждам нищо отличително у вас. — Той затваря очи и остава отпуснат така известно време.
— Кралско обслужване ли, господине?
— О, преструвате се на глупав, ясно.
Не казвам нищо.
— Огледайте се — прошепва той. — Тази голяма библиотека е само на ваше разположение. По-обширна е и от моя апартамент. А вие ми казвате, че не получавате кралско обслужване. — Слиза от стойката и се приземява изнервящо близо до мен, на една ръка разстояние.
Боря се с инстинкта да отстъпя назад.
— Знаете ли, само преди минути получих ново нареждане от Двореца. Относно вас. Отново. — Прави пауза, очите му проблясват — Малко са нещата в живота, които ме хвърлят в объркване. Но подобно отношение от Двореца към някой толкова незначителен и безинтересен като вас… честно казано, доста ме озадачава.
— Признавам, че не разбирам за какво става въпрос. Друго нареждане?
— Не са ми нужни признанията ви. — Отмества се към близкото бюро, прокарва пръсти по облегалката на стола. Издърпва го и сяда. В този момент забелязвам двете дипломатически куфарчета. На масата са, отразяват бледата светлина от живачната лампа. И те са изправени като всички в стаята. Създават злокобно усещане.
— Ако има нещо, което мразя, то е да бъда държан в неведение. Това е проява на абсолютно неуважение. А Дворецът си го позволява постоянно през последните няколко седмици. Към мен. На бюрото ми редовно пристигат нареждания без обяснение или логичен мотив, извършват се промени относно лова в последния момент. За щастие моят интелект ми позволява да забележа някаква система сред цялото безумие на тези нареждания. — Ъгълчетата на устните му увисват надолу. — Освен когато се отнасят за вас.