От дясната ми страна Ашли Джун не е помръднала. Не е издала и звук.
— Книга. Документална равносметка на лова. Обществеността винаги е проявявала нездраво любопитство към тази тема. Добрите граждани, чиито лиги потичат при всяка подробност за лова на хепъри, ще се погрижат книгата да остане бестселър в продължение на десетилетия. Няма да е сухо журналистическо писание. Не, по-скоро — и тук се крие гениалността на идеята — ще бъдат мемоарите на победителя. Победителя в този лов.
Прекарва по брадичката си опакото на пръстите си нагоре-надолу, нагоре-надолу.
— Виждате ли как нещата се подреждат сега? Разбирате ли защо се провежда обучение? Галавечеря? Наплив от медиите?
Виждам. Нещата се изясняват.
— Всичко е заради книгата — прошепвам. — Привличане на интерес към лова, удължаване на събитието с цяла седмица, създаване на материал за книгата. За да може всичко да изглежда по-вълнуващо. Да се вдигне залогът. Ловът да стане по-наситено преживяване, а победата да е още по-триумфална.
Директорът ме подканя с кимване да продължа.
— Периодът на обучение ще се вмести в пет глави. Могат да се опишат ловците в подробности. Състезателният дух сред нас, конфликтите помежду ни, това ще е допълнителен материал. Ще изостри напрежението от очакването за описанието на галавечерята и на кулминацията — самия лов. Книгата на практика ще се напише сама.
В очите на директора заблестява неохотно одобрение.
— А ТОИ? Защо въоръжаваме хепърите с ТОИ? Продължавайте, дотук се справяте доста добре.
— Заради тръпката. Не, заради нещо повече. — Замълчавам замислено. — За да се забави ловът. Защото това са последните хепъри, които съществуват. Би било жалко да бъдат погълнати и превърнати в напълно изчезнал вид за секунди. Хрус-хрус, и вече ги няма след лудешки светкавичния пир. Ще съсипе ентусиазма. Не, по-добре да се извлече всичко от преживяването, хепърите да се убиват бавно, не наведнъж, а по ред. Една глава, разтегната в три. — Едва се удържам да не сбърча вежди. — Но това е възможно само ако ловът стане по-бавен, като се въоръжат хепърите. Така ще стане по-драматично, по-вълнуващо, наградата за победителя ще е по-голяма. Последната глава ще бъде невероятна. Напрегнато развитие до самия финал, когато победителят изпива последните капки хепърска кръв. Спускат се в гърлото му… и потъват в забвение. — Поглеждам Ашли Джун, а после и директора, най-сетне съм разбрал. — Всичко е заради книгата. Заради владетеля.
Директорът ме гледа истински изненадан, очите му са ококорени, устата отворена и отпусната. После отмята глава напред и назад и от рязкото движение вратът му пука.
— Браво — хвали ме. — Вие наистина се оказахте голяма изненада.
Вратът му изпуква още веднъж, щракването на костите му отеква в библиотеката.
Замълчава: очите му изведнъж се смаляват и потъмняват от силна неприязън.
— И ето че отново стигаме до вас. Това, което не мога да си обясня. Как се вписвате в ситуацията? И защо нарежданията, които получих преди няколко минути, отново се отнасят до вас?
— Какви нареждания, господине?
— Защо Дворецът толкова се интересува от вас? — пита, без да обръща внимание на моя въпрос. — Изясних си всичко останало. — От погледа му изчезва и последната капчица светлина. На мястото на очите му има само остриета от мрак, които ме пронизват, усещам как се забиват в ирисите ми.
— Не знам.
— Това е лъжа — отсича той и прокарва по ръката си опакото на пръстите си, сякаш милва плешиво коте. — Кажете ми. Веднага. Обяснете какво става. От двореца се мислят за много умни с нарежданията си, въобразяват си, че могат да ме държат в неведение. Постоянно идват нови нареждания и се налагат промени в лова. Искат да съм постоянно на нокти и в неяснота. Но аз си имам начини да узная. — Думите се сипят от устата му като ледени шушулки в тъмен каньон. — Ще приложа и сила, ако е необходимо.
Пръстите ми, отпуснати край тялото, започват да треперят. Притискам ги към крака си.
— Аз не…
— Казвайте! — Гласът му се отеква между стените. Ехото от думите му се разнася по целия етаж, виждам растящия гняв в очите му. Надига се към мен…
— Аз знам защо — прошепва неочаквано Ашли Джун.
Директорът спира. Всички се обръщат към нея.