Натиска някакво копче и куфарчетата се отварят с щракване. Той ги завърта, за да можем да надникнем в тях. Във всяко от куфарчетата има ТОИ. Директорът изважда единия.
— Никой не знае какво точно ще се случи навън в Необятността по време на лова, колко могат да загрубеят нещата. Все пак ловът никога не е бил филмиран: видеокамерите са твърде тежки, а и операторите биха ги хвърлили, за да се включат в лова, неспособни да устоят на изкушението. При това никой не го е грижа как… липсата на спортсменство може да се изроди. Ясно е, че… ловците прибягват до мръсни номера. Там всеки се бори срещу всеки и колкото по-усилена е борбата, толкова по-интересно ще бъде за четене. Използвайте тези ТОИ срещу останалите ловци. Всички ще мислят, че хепърите са ги застреляли. Трябва да стане някъде в Необятността, далече от Института. По един ТОИ за всеки от вас. Всеки има по три изстрела. Трябва да е достатъчно, нали така?
— А ако убием всички останали ловци? — пита Ашли Джун. Говори тихо, но без колебание. — Ако останем само ние двамата? Какво трябва да направим?
Директорът реагира почти грубо. Кръстосва ръце при китките и забива нокти в тях, като оставя дълги бели следи по кожата, а главата му отскача рязко назад.
— Какво ме интересува това? — В очите му проблясва безумно пламъче. — Не ме засяга, стига един от вас да спечели. Ах, глупаво момиче! — Изведнъж той застава неподвижно, сякаш се е сетил нещо. Гледа ни строго. — Но знайте едно: искам ясен победител. Винаги е по-добрият вариант. Без обвързаности. Хората не обичат двусмислици. Ако оцелеете само двамата… ами… трябва да остане само един. Знаете какво да правите. Нали така?
Не отговарям нито аз, нито Ашли Джун.
Той започва отново да се чеше с дълги и бавни махове.
— Да. Да. Очевидно не съм бил достатъчно ясен. Не съм изразил прекия си интерес от успеха на лова. Не съм показал колко е важно за мен един от вас, само един, да спечели лова. — Той опира върховете на показалците си на веждите си и ги прокарва по тънките меки дъги. — Много хора мислят, че имам работа мечта тук в института, след като работя в такава близост до хепърите. Тези хора са невежи тъпаци. Това място е истински ад.
Заприличва на истукан, помръква.
— Успешният лов ще ми даде възможност да се махна оттук — прошепва, — от това чистилище, което е разделено от рая само с една стъклена стена; но това стъкло е дебело колкото хиляда съединени вселени. Не се издържа до безкрайност съблазънта от гледката и от мириса на хепъри, която трябва да бъде потискана на всяка крачка. Това си е своеобразен ад, да си толкова вбесяващо близо и толкова далеч в същото време. Трябва да се махна от този фалшив рай… и да получа повишение в истинския рай — двореца на Владетеля. Най-после да заема поста министър на науката.
Нова продължителна пауза, напоена с напрежение.
— Някога случвало ли ви се е… не, разбира се, че не е. Но аз бях там веднъж, за един ден. В двореца на владетеля. Когато официално поех тази длъжност. Там, сред целия блясък и великолепие. Действителността надмина дори и моите очаквания. Извисяват се сфинксове във вид на хиени и чакали, лъскави мраморни здания, безкрайна редица от елегантна свита виночерпци, писари, музиканти с арфи, пажове, вестоносци, придворни, пазачи, харем от девици облечени в коприна. Но това дори не беше най-доброто. Имате ли представа, кое би могло да е?
Не казвам нищо.
— Може да решите, че това са изящните басейни, обрамчени с водопади, изкуствените пещери или симфоничната зала с украсения с листенца живачен полилей. Но ще сбъркате. Или пък аквариума, пълен със стриди, миди, сепия и октоподи, от който можеш да си извадиш нещо, сякаш откъсваш глухарче, и да го излапаш. Но и за това ще сбъркате. Или картините, или кралската конюшня, в която редицата породисти жребци е докъдето ти стига погледът. Отново бихте сбъркали.
Той вдига средния си пръст, натежал от пръстен, инкрустиран с изумруд. Служителите и пазачите се обръщат и си тръгват на мига.
Щом входната врата се затваря, той навлажнява устните си и продължава:
— Храната. Всякакви екзотични и същевременно сочни меса, най-отбрани и кървави хапки, в които да впиеш зъби, докато сърцето на животното още бие. Туп, туп, туп, докато дъвчещ дроба, бъбрека или мозъка му. Кучета, котки. И това са едва предястията. После поднасят и основното ястие. — В тъмнината чувам как устните му премляскват. — Месо от хепъри — изсъсква.